Денят бе тих и опечалените бяха също толкова тихи, че въпреки броя им, думите и гласовете от гробището се чуваха доста ясно дори от Хат, застанал малко по-далеч от центъра на това печално събрание.
… пръст си бил, на пръст ще станеш, пепел си бил, на пепел ще станеш, прах си бил, на прах ще станеш…
… приглушеното проплакване на жена…
… и най-окончателния от всички звуци на този свят — потропването на пръстта върху капака на ковчега…
После всичко свърши и тълпата, обединена за момент от присъствието на великата мистерия на смъртта, се върна с една почти доловима въздишка на облекчение към още по-великата мистерия на живота, разединявайки се бързо на малките групички и всекидневни грижи, с помощта на които избягваме да мислим както за първата, така и за втората.
Хат гледаше разпръсването от площадката. В желанието си да избегнат задръстването, което сигурно ги очакваше на километър по-нататък, където тесния междуселски път се включваше в магистралата, някои бързо се насочиха към колите си. Други бавно се насочиха в противоположна посока към центъра на селото. Там бяха двете кръчми, „Фурнаджийска лопата“ и „Звънаря“. Къщата на госпожа Рипли бе твърде малка за огромния брой опечалени и семейството бе наело една от залите на „Звънаря“, в която се влизаше само с покана — предвидлива мярка, каза си Хат, имал вече възможността да се убеди в неутолимия апетит на медиите. Доколкото знаеше, и от полицията никой не бе поканен, макар да се съмняваше, че това би спряло Далзийл.
Придружена от викария, долу пред площадката премина групичката на семейството, водена от госпожа Рипли, бледа като луна, крачеща бавно между млад мъж и млада жена, които, досети се Хат, сигурно бяха нейния син — учител в Нюкясъл и другата й дъщеря, работеща като медицинска сестра във Вашингтон, САЩ. Преди, като начин да отклони усилията на Джакс да изкопчи от него нещо за работата му, той бе прибягвал до обмен на информация и анекдоти за семействата. Не бе спал с нея нито веднъж, въпреки че, както веднъж го увери тя, той й трябвал като мъж, а не като пойна птичка. Сега изпита силно съжаление. Той наистина я харесваше, а вече никога нямаше да я види.
А на това отгоре, след като Анди Далзийл бе останал убеден, че той е издавал вътрешна информация в леглото, себеотрицателния му жест не бе помогнал на никого.
Докато групичката минаваше край него, младата жена погледна към Хат, каза нещо на майка си, издърпа си ръката и се насочи към него.
Приликата със сестра й бе достатъчно силна, за да бъде Хат доволен, че е посред бял ден и с много хора наоколо.
— Извинете, вие сте детектив Боулър, нали?
В Щатите сигурно звучеше много английски, но шестте години, прекарани от нея там, бяха изпъстрили говора й с определено американско звучене.
— Точно така.
— Аз съм Енджи, сестра на Джакс.
— Да, досетих се. Толкова, толкова съжалявам…
За своя изненада, той усети как гласа му потреперва и се ядоса, защото може би щяха да го изтълкуват като преструвка. Лицето на младата жена обаче изразяваше само разбиране — тя сложи ръка на лакътя му и каза:
— Да, аз също. Джакс казваше, че сте добър човек.
— Тя ви е разказвала за мен? — изненада се той, поласкан.
— Да, двете с нея бяхме наистина много близки и продължихме да бъдем такива дори и след като се преместих да работя толкова далеч. Разменяхме си имейли и писма и си казвахме всичко. Говорих с други двама полицаи, дошли да уважат мама и ги помолих да ви посочат.
Други двама полицаи? Можеха да бъдат само Далзийл и Паскоу. Сърцето му се сви при тази мисъл. От това, че Енджи знае името му, съмненията на Далзийл щяха да се засилят.
— Много ще ми липсва — каза той. — Бяхме приятели… поне аз се чувствах като неин приятел, не знам дали тя… искам да кажа, какво…
— Това ми каза и тя — помогна му Енджи. — Започнали сте като вероятен информатор и сте се превърнали в приятел. Освен това не сте се възползвали от положението си на вероятен информатор. И тя е нямало да има нищо против, ако бяхте се възползвали от положението си на приятел. Хей, няма защо да се изчервявате. Ние си казваме… казвахме всичко. Още от деца. Точно затова исках да поговоря с вас. Джакс бе много амбициозна и вие сигурно сте го забелязали. Искаше да е винаги в час с всичко, което би могло да й помогне в работата и нямаше нищо против огледалните тавани, стига само да й помагат да наднича в задника на някой полезен мъж. Ама вие пак се изчервихте. Казах ви, че двете с нея бяхме напълно откровени една с друга.