— Не предполагам нищо — пресече я той. — Но трябва да покрием всички възможности и търсим високообразован човек, с болно подсъзнание, който получава удовлетворение като си играе с думи.
— Тогава може би трябва да обиколите всички старчески домове в окръга — забеляза тя, но без да се горещи. — Слушай, трябва да вървя, защото Дик ще ме убие… съжалявам, исках да кажа… ох, по дяволите, и аз станах невротичка като теб. Ще се видим в неделя.
— Добре. Слушай, може да се видим и преди това, да отидем на кино или нещо друго…
— От това, което видях от работата ти до този момент, всяко момиче би проявило лудост да се срещне с теб, където и да било, освен в собствения си уютен апартамент — отвърна тя. — Можеш да ми звъннеш, когато си окончателно и безвъзвратно свободен. Довиждане.
Той я загледа как се отдалечава с високо вдигната глава като прекрасна карета с едва лека извивка в талията, с едва доловим намек за полюшване в задните части.
„О, да, ти си момиче за мен — каза си той, когато тя се изгуби от погледа му.“
Той се извърна да погледне над перилата, готов да сподели обхваналата цялото му тяло топлина с всеки един от забързаните пазаруващи долу.
И погледът му попадна право на гневното лице на Питър Паскоу, който се бе спрял всред потока пазаруващи и вирнал поглед право към него, притиснал телефона до ухото си, му махаше енергично с лявата си ръка да слезе веднага при него.
Глава двадесет и втора
Зрелостта е всичко, както ще ви каже всеки психолог и онова, което наблюдателят вижда, е обикновено това, което той очаква да види.
А всъщност погледа на Питър Паскоу изразяваше облекчение, а не гняв и махането му бе по-скоро императивно, отколкото гневно.
Той се бе запътил към Центъра за наследство и изкуство, когато телефона му иззвъня и именно гласа, който прозвуча от апаратчето, го накара да се спре като закован по средата на пътя.
— Рут? Откъде, по дяволите, си взел този номер?
— Всъщност, не мога да си спомня, главен инспектор. Съжалявам, че ви безпокоя, но не знаех към кого друг да се обърна. Искам да кажа, бих могъл да звънна на 999, но докато им обясня, особено след като не знам какво точно да обясня… та си помислих, че вие ще знаете най-добре.
Звучеше необичайно развълнувано. При всичките им срещи, дори в моменти на голяма криза, Паскоу не го видя в никакво друго състояние, освен в това на хладно самообладание.
— За какво става дума? — попита той.
— Става дума за Сам. Доктор Джонсън. Вчера след погребението отидох в кабинета му в университета, за да взема една книга, която бе обещал да ми заеме, но го нямаше. Помислих си, че просто е забравил. Опитах отново по-късно, но пак не го намерих. Затова снощи му звъннах в апартамента, но никой не отговори. Преди малко пак опитах да го потърся в кабинета му по време на сутрешната ми почивка, но той пак бе заключен. Наоколо се въртяха няколко студенти, чакащи за колоквиум и те ми казаха, че и вчера не бил на лекции, затова пак му звънях в апартамента, но пак никой не отговори. Започнах наистина да се притеснявам и си помислих, че трябва да споделя това с някой отговорен човек, и си казах, че вие сте най-подходящ, тъй като сте приятел, негов искам да кажа, и ще знаете какво да направите.
— Къде си в момента? — попита Паскоу.
— В университета. Факултет по английска литература.
Паскоу мислеше усилено. Знаеше, че е глупаво, но в присъствието на Рут, макар и по телефона, винаги бе готов да изгуби самообладание. Опита се да намери нещо нередно тук, но не успя.
И точно в този момент видя Боулър.
— Стой там. Идвам — заповяда му той, махайки на детектив констъбъла.
Хат побърза да слезе, репетирайки наум обясненията, задето го хванаха да се шляе в кафенето на Центъра в разгара на работния ден.
— С кола ли си? — попита го Паскоу.
— Да, на паркинга е.
— Чудесно. Ще ме закараш. Дойдох пеша от управлението.
— И искате да ви върна?
— Не. Ще ме закараш до университета. Ще спестя малко време.
Извинението бе слабо, но не му се искаше да обяснява, че всъщност иска на всичките му срещи с Рут да присъства и свидетел.
Двамата изминаха в мълчание пътя до паркинга.
— О, Боже! — изпъшка Паскоу. — Бях го забравил това MG.
Допотопното двуместно MG се бе сгушило на паркинга между един дискавъри и един джип като пинчер между два санбернара.