— Ама ще ви пренесе между две точки, нали, сър? — забеляза гордо Боулър.
— Не искам да ме пренася, а да ме вози — отвърна кисело Паскоу и се вмъкна, както му се стори, с лекота на атлет, на лявата седалка. — Дано не си возил и супера в това нещо, а?
— Не съм, сър. Нямам необходимата застраховка — засмя се Боулър. — Има ли специална причина да ходим в университета?
Паскоу обясни причината, но като че ли без да отдава кой знае какво значение на предполагаемото изчезване на Джонсън и резултата, както би могло да се очаква, бе, че Боулър остана още по-изненадан отпреди.
— Тогава за какво бързаме така, сър? Този Джонсън сигурно е решил да си удължи малко уикенда. Искам да кажа, когато бях студент, понякога ми се струваше, че е по-лесно да хвана Мадона, отколкото преподавателя си. Да не би разликата да се състои в това, че ви е позвънял Рут?
„Умно копеле — помисли Паскоу. — Напомня ми за самия мен.“
А на глас каза:
— Какво, по дяволите, правеше в онова кафе?
Формата на въпроса би изненадала малко Боулър, ако съдържанието не го бе притеснило толкова много.
— Отбих се да изпия едно кафе, сър. — Дойде му на ум, че няма представа откога е попаднал в полезрението на Паскоу и в какъв момент го е заварил и побърза да добави: — Всъщност, в компанията на госпожица Помона. Исках да я питам нещо и тя предложи да се видим извън библиотеката.
— О! — усмихна се Паскоу. — Дискретността в такъв случай, е неразделна част от amour, а?
Френският на Хат стигаше дотук и той енергично поклати глава.
— Не, сър. Това бе чисто посещение по работа.
— В такъв случай е и моя работа, нали? Да чуем тогава.
За миг Хат изпита желанието да изплюе всичко за Джордж Хедингли, но отърването от този проблем като че ли малко нагарчаше и едва ли би му донесъл червени точки, затова вместо това, той разказа за притесненията си по отношение на Чарли Пен.
— Нещо си му вдигнал мерника ти на Чарли — забеляза Паскоу. — Най-напред с Джакс Рипли, сега със Сирил Стийл. Нищо лично, надявам се?
— Нищо лично, сър. Просто непрекъснато ми се набива в очите. — След това, като че ли да нанесе довършващия удар, добави: — Също като Рут.
Паскоу рязко изви глава към него, но по лицето му нямаше нищо друго, освен почтително уважение.
„Е, ама ти наистина ми напомняш за мен, наперено копеле такова — помисли си той.“
Останалата част от пътуването мина в мълчание.
Огромните прозорци на Айвъри Тауър, където се помещаваше факултета по английска литература, проблясваха като светлинен сигнал на SOS, тъй като бързо пробягващите по есенното небе облаци, ту ги осветяваше, те ги засенчваше. Завариха Рут във фоайето да говори с един човек по поддръжката, който не искаше да отваря кабинета на когото и да било от преподавателския състав, само защото някакъв си студент искал.
— Ето сега аз искам — намеси се Паскоу, показвайки служебната си карта.
Възкачването нагоре не мина без „Отче наш“, наречено така по мнението на Паскоу, защото дори и заклет атеист (особено такъв, страдащ от клаустрофобия) не би се натикал в такова чудо без да потърси утеха в молитвата.
Човека по поддръжката стъпи първи на малката платформа и бе възнесен. Дойде следващата платформа и Паскоу подкани Боулър с жест да мине преди него, докато му дойде куража. След него минаха още две платформи, но куража му все още не се виждаше никакъв. Той пое дълбоко дъх, усети лекия натиск в лакътя и двамата с Франи Рут пристъпиха напред в съвършен синхрон. Натискът веднага изчезна. Той рязко извърна поглед към младия мъж да потърси признаци на весело настроение или още по-лошо — на съчувствие. Но очите на Рут не изразяваха нищо, освен вътрешна съсредоточеност и Паскоу се запита дали този натиск в лакътя не е бил плод на въображението му. Изведнъж пред тях се появиха краката на Боулър.
— Ето че пристигнахме — каза Рут и Паскоу, твърдо решил да избегне каквато и да било помощ, изхвръкна навън с излишно пресилен атлетичен скок.
Само след няколко секунди се разбра, че в кабинета на Джонсън няма никой и съдейки по бележките, тикнати под вратата от студенти, опитвали се напразно да се видят с него, в него не бе стъпвал никой от уикенда насам.
— Казваш, че си ходил до апартамента му? — каза Паскоу.
— Да — отвърна Рут. — Звъннах на звънеца. Никой не отговори. По телефона също. Телефонния му секретар не е включен. А той винаги си го включва като излиза.