— Винаги? — обади се Хат. — Малко пресилено ми се струва.
— Доколкото знам — поправи се Рут, мъчейки се да си спомни.
— Тогава да отидем и да видим — предложи Паскоу.
Връщайки се отново на „Отче наш“, той се хвърли върху първата пристигнала платформа. По този начин поне на излизане нямаше да има кой да го гледа.
Навън обаче възникна проблем, защото нямаше как да се намърдат тримата в MG-то на Боулър без да нарушат правилника.
Рут каза:
— Ще дойда с моята кола. Искате ли да ми правите компания, господин Паскоу? Сигурно ще ви бъде по-удобно.
Паскоу се поколеба за миг и каза:
— Защо не?
Колата му се оказа кортина от кажи-речи по-миналия век. В нея обаче бе далеч по-лесно да се влезе, отколкото в MG-то и двигателя сякаш работеше като часовник.
— А разправяше, че била стара таратайка — забеляза Паскоу.
Рут го погледна и се усмихна с тайнствената си усмивка.
— Дадох да ми регулират двигателя — каза той.
Той подкара с подчертаното внимание на човек, явяващ се на изпит за шофьорска книжка. Паскоу почти усещаше нетърпението на Боулър, влачещ се подир тях. Освен това усети, че в подчертано внимателното каране на Рут има още нещо, освен шега. Караше бавно, защото просто не му се искаше да отиде там, за където бяха тръгнали.
Апартаментът се намираше на най-горния етаж на един ремонтиран блок в квартал, който бе позападнал по-рано, но сега отново се намираше във възход. Получиха достъп след като звъняха на всички звънци поред, докато най-накрая един от обитателите им отвори. Паскоу се представи и всички влязоха. Нямаше асансьор и стръмните стълби почти го накараха да съжалява за „Отче наш“. Той натисна звънеца пред вратата на Джонсън и долови отекването му вътре. После почука няколко пъти, давайки си сметка, че вратата изглежда достатъчно масивна, за да се поддаде на рамото дори и на по-млад мъж.
Той подвикна на възрастния мъж, който им отвори вратата и който се бе спрял малко по-надолу по стълбите, извърнат любопитно към тях и го попита към коя агенция са апартаментите в този блок. Оказа се известна фирма, чийто офис се намираше само на километър и половина оттук. Той набра номера им на телефона си. Отговори му момиче, което не прояви кой знае каква услужливост, затова той я посъветва да изпрати дърводелец и ключар, които да оправят положението, обикновено създаващо се след отваряне на врата с боен чук, след което момичето веднага го свърза с директора, който от своя страна веднага го увери, че ще бъде там след десет минути.
Успя обаче да дойде за пет.
Паскоу взе ключа от него, пъхна го в ключалката и го завъртя.
Отвори вратата съвсем малко, подуши въздуха и отново я затвори.
— Ще вляза сам — каза той. — Боулър, ти през това време се погрижи никой да не влиза след мен.
— Да, сър — отвърна Боулър.
Той отвори вратата колкото да се промуши и веднага я затвори след себе си.
Тук бе идвала смъртта, той го усети още като отвори вратата. Топлият въздух, който го лъхна отвътре, носеше миризмата й, все още не едва поносима, но въпреки това без грешка доловима за човек, бил толкова често край трупове, колкото Питър Паскоу.
Ако не беше това, той би си помислил, че Сам Джонсън просто е заспал. Ученият седеше в креслото, опрял крака на решетката на камина, облицована във викториански стил, също като човек, налегнат от дрямка, предизвикана от честите дръпвания от бутилката уиски, намираща се до ръката му и от приспивните куплети в книгата, разтворена в скута му.
Паскоу се спря, за да запомни разположението в стаята. Първите впечатления бяха най-важни. Старата чугунена решетка бе заменена от съвременна газова горелка, която даваше топлината. До часовника се виждаше нещо, което Паскоу замалко не взе за лайно, но при по-внимателно взиране установи, че е полуразтопен шоколад. На ниската масичка до креслото, заедно с бутилката уиски и празната чаша, стърчеше кафеварка и чаша за кафе. От другата страна на камината бе разположен малък диван със счупен крак, „поправен“ с помощта на дебела книга и още една масичка с празна кана върху нея.
Той насочи вниманието си върху трупа и докосвайки го с пръсти, се увери в това, в което отдавна вече се бе уверил.
Нищо не подсказваше как е умрял Джонсън. Може би накрая щеше да се окаже, че е чисто и просто сърдечен удар.
Той впери поглед в отворената книга без да я пипа. Бе отворена на стихотворение, наречено „Сергия за мечти“. Той се наведе и прочете първия куплет.