Падането на Бърт им осигури достатъчно преднина, за да стигнат до приземния етаж. Притичаха през фоайето и директно излязоха на улицата. Беше рано сутринта, поради което там нямаше почти никой, а това беше малко необичайно; обикновено се въртяха примамки и съгледвачи за доставчици на наркотици. Тази нощ обаче имаше един-единствен човек в целия район наоколо: едър китаец с къса брада и късо подстригана коса, облечен в традиционни индиговосини шалвари и с черна кожена шапчица на главата. Той стоеше насред улицата с пъхнати в ръкавите ръце. Огледа внимателно Нел и Харв, когато те притичаха покрай него. Нел не му обърна внимание. Тя просто тичаше колкото й държаха краката.
— Нел! — изкрещя Харв. — Нел! Погледни!
Тя се страхуваше да погледне. Продължи да тича.
— Нел, спри и погледни! — извика пак Харв. Звучеше екзалтирано.
Накрая Нел сви зад ъгъла на една сграда, спря, обърна се и надникна предпазливо назад.
Виждаше празната улица, на която се намираше сградата, подслонявала я през целия й досегашен живот. На края на улицата имаше голям медиатронен дисплей за реклами, по който в момента течеше реклама на „Кока-Кола“ в древното и традиционно червено, използвано от тази компания.
На нейния фон се виждаха силуетите на двама мъже: Бърт и едрия китаец с голяма и кръгла глава.
Двамата си танцуваха.
Не, китаецът танцуваше. Бърт се клатушкаше около него като истински пияница.
Не, китаецът не танцуваше, а правеше някои от упражненията, на които Доджо бе научил Нел. Той се движеше бавно и красиво с изключение на някои моменти, в които всички мускули на тялото му се съюзяваха за едноексплозивно движение. Обикновено експлозиите бяха насочени към Бърт.
Бърт падна на земята, след това започна да се изправя.
Китаецът се загърна така, че заприлича на черно семенце, вдигна се във въздуха, завъртя се и се разтвори като разцъфнало цвете. Единият му крак фрасна Бърт по брадичката и като че ли започна да се ускорява нагоре, докато минаваше през цялата глава. Тялото на Бърт се тръшна на паважа, сякаш няколко галона вода бяха излети от кофа. Китаецът остана съвсем неподвижен, успокои дишането си и оправи шапчицата си и пояса на робата си. След това обърна гръб на Нел и Харв и се отдалечи по средата на улицата.
Нел отвори „Буквара“ си. През един прозорец на Черната крепост се виждаше как Динозавър — или по-точно неговият силует — е застанал до трупа на барон Бърт, а в лапите му пушеше кол.
Нел каза:
— Малкото момченце и малкото момиченце хукнали да тичат към Отвъдната земя.
Пасажерите на бъдещия полет спираха с приплъзване по покрития с плюнки под на шанхайския аеродрум, докато гласът на говорителя нижеше по микрофона имената на велики и древни китайски градове. Оставяха чантите си на земята, караха децата си да млъкнат, бърчеха чела, правеха с ръце фунии на ушите си и свиваха устни от пълна изненада. Нещата станаха още по-трудни заради огромната фамилия от няколко дузини току-що пристигнали бури — жени с бонета и момчета в дебели и груби фермерски панталони, — които се бяха проточили през единия от изходите и бяха започнали да пеят химн на благодарността с плътните си дрезгави гласове.
Когато говорителят съобщи полета на Хакуърт (до Сан Диего през Сеул, Владивосток, Магадан, Анкораж, Жуно, Принс Руперт, Ванкувър, Сиатъл, Портланд, Сан Франциско, Санта Барбара и Лос Анджелис), той очевидно реши, че е под достойнството му, отвъд способностите му или и двете заедно да говори на корейски, руски, английски, френски, костарикански и испански в едно и също изречение, поради което просто мърмори нещо в микрофона известно време, сякаш не само че не е говорител-професионалист, ами на всичкото отгоре е един срамежлив, безучастен вокалист, скрит в задните редици на някой огромен хор.