Бе получил известие от Небесното кралство. Сега беше на път към земята, която все още — макар, и смътно — знаеха като Америка. Очите му бяха зачервени от сълзите по Фиона и Гуен, а кръвта му беше пълна с нанозити, чиято функция бе известна само на д-р Х.; Хакуърт беше легнал, затворил очи, навил ръкава си нагоре и затананикал „Давай, Атлантида“, докато лекарите на д-р Х. (поне се надяваше, че са лекари) забиха една дебела игла във вената му. Иглата бе забита в една тръба, която беше свързана по специален начин със синтетичния компилатор; Хакуърт бе пряко свързан със Захранването, но не редовното захранване на Атлантида, а това на д-р Х., което беше свързано с черния пазар. Само се надяваше да са дали на машината правилни инструкции, защото щеше да е срамота в ръката му да се материализират някоя пералня, медиатронна китайска пръчица или килограм китайско брашно. Оттогава бе получил няколко пристъпа на треперене, което трябваше да означава, че имунната му система реагира на нещо, което д-р Х. му беше вкарал. Тялото му или щеше да свикне с него (което бе за предпочитане), или щеше да унищожи вредящите нанозити.
Въздушният кораб беше от типа, който прилича на бърз средновековен кораб с платна и гребла, но при тези условия това бе най-големият клас пътнически летателни апарати. Беше разделен на четири класи. Хакуърт се намираше в трета — втората отдолу-нагоре. Под него беше класата за мигриращи отрепи и небесните момичета — проститутките на въздуха. Дори сега те ръсеха подкупи наляво и надясно, за да се доберат до залата в трета класа, вперили погледите си в Хакуърт и облечените в бели ризи сараримени, които често пътуваха в тази посока. Въпросните господа бяха израснали в някой или друг претъпкан Дракон, където се бяха научили да си създават един вид изкуствено лично пространство, като категорично се пренебрегват един друг. Хакуърт бе стигнал до онова състояние, в което съвсем откровено не му пукаше от нищо. Той гледаше тези мъже съвсем открито — бойци от първата линия на разните им там микродържавици, докато всеки един от тях сгъваше сакото си в морскосиньо и се промъкваше пълзешком на лакти в някоя подобна на ковчег микрокаюта, също като редник, който пропълзява под ограда от бодлива тел, следван или не от съгледвач.
Хакуърт се чудеше съвсем безпредметно дали той е единственият на този кораб с две хиляди пасажери, който вярва, че проституцията (или въобще нещо) е неморално. Не се занимаваше с въпроса, за да си докаже колко е добродетелен, а по-скоро от мрачно любопитство; някои от небесните момичета бяха доста привлекателни. Докато обаче се промъкваше в микрокаютата си, получи нов пристъп на тръпки, което му напомни, че дори духът му да е много силен, тялото просто си оставаше прекалено слабо.
Другото възможно обяснение за тръпките бе, че нанозитите на д-р Х. търсеха и унищожаваха вкараните от Обединените сили на Нейно величество. Възможно беше в тялото му да се е разразила истинска война и имунната му система да е започнала да върши допълнителна работа, за да може да овладее клането. Хакуърт заспа съвсем изневиделица, още преди корабът да се е отделил от мачтата за закрепване, и започна да сънува механизъмчетата за убиване, които бе видял в увеличен размер на медиатрона на д-р Х. по време на първото си посещение. Те и на картинка си бяха достатъчно ужасяващи. А това, че в кръвта му имаше няколко милиона от тях въобще не действаше успокоително на нервната му система. Но в края на краищата не беше толкова лошо, колкото да знаеш, че кръвта ти е пълна със спирохети, с които хората си живееха десетилетия наред. Удивително бе с колко много неща може да свикне човек.
Когато се върна отново в леглото, чу леко позвъняване също като от вълшебни звънчета. Звукът идваше от малката писалка, която висеше на ланеца на часовника му, и означаваше, че е получил някакво съобщение. Може би Фиона се опитваше да му благодари. Така или иначе не можеше да заспи, та извади един лист медиатронна хартия и изрече командите, които щяха да прехвърлят пощата от писалката върху страницата.
Разочарова се, когато видя, че е напечатано, а не написано на ръка; значи някаква официална кореспонденция, а не — за съжаление — съобщение от Фиона. Като започна да чете, разбра, че дори не е официално. Не беше и от човешко същество. Бе съобщение, изпратено му автоматично от една машина, която беше пуснал в действие две години преди това. Основният текст беше съпроводен от множество страници технически драскулки, карти, графики и диаграми. Съобщението гласеше: