Театър „Парнас“ имаше доста приятен бар, макар и да не беше нищо кой знае колко бляскаво — просто една заличка в страничната част на първия етаж, като самият барплот бе поставен на едната стена. Старата мебелировка и снимките бяха плячкосани от червените барети, след което бяха заменени с пост-маоистки неща, ала те не бяха толкова хубави. Управителят държеше пиячката под ключ, докато интеракторите работеха, защото не споделяше романтичната представа за алкохолизиралите се творчески гении. Миранда се домъкна от килийката си, поръча си обикновена сода и се отпусна на един пластмасов стол. Събра разтрепераните си ръце като книга, след което закри лицето си с тях. След няколко дълбоки вдишвания тя позволи на сълзите да потекат спокойно, макар че те бяха съвсем безмълвни, нещо като моментно изпускане на парата, а не катарзиса, на който се бе надявала. Още не си беше заслужила катарзиса, знаеше това много добре, защото онова, което се бе случило, беше още първият акт от пиесата. Просто първоначалният инцидент или както там го наричаха по книгите.
— Тежка сесия ли? — чу някакъв глас тя. Миранда го познаваше, но бегло: принадлежеше на Карл Холивуд — драматургът, който беше реалният й шеф. Тази вечер обаче той не звучеше като гадно копеле, което си беше истинска находка.
Карл караше четирийсетте, беше висок около метър и деветдесет, с доста здрава физика и обичаше да носи безкрайни черни сака, които почти метяха пода. Имаше дълга чуплива руса коса, която бе силно сресана назад, както и брада като на крал Тут. Или се беше обрекъл на безбрачие, или смяташе, че особеностите на сексуалните му ориентация и нужди са безкрайно сложни, за да може да ги сподели с колегите си. На всички им се подкосяваха краката от страх при появяването му и на него това му харесваше; нямаше да може да си върши работата, ако беше приятел с всички интерактори.
Тя чу звука от каубойските му ботуши, докато той приближаваше по голата, омазнена китайска рогозка. Конфискува й содата.
— Не искам да пиеш тая газирана гадост, когато плачеш. Ще ти излезе през носа. Трябва ти нещо като доматен сок — да замести загубените електролити. Знаеш ли какво — говореше той, докато подрънкваше огромната си връзка с ключове, — ще наруша правилата и ще ти направя едно божествено „Блъди Мери“. Обикновено сипвам вътре малко „Табаско“, защото така се прави в родното ми място. Но тъй като лигавицата ти е вече раздразнена, ще ти го направя от скучния тип.
Докато свърши с речта си, Миранда поне си бе махнала ръцете от лицето. Тя се извърна на другата страна.
— Малко е странно да се интерактира в онази миниатюрна кутийка, нали — каза Карл, — малко е изолирано. Преди не беше така в театъра.
— Изолирано? Малко? — погледна го Миранда. — Тази вечер мога да понеса и повече изолация.
— Казваш ми да те оставя на мира или…
— Не! — прекъсна го Миранда и дори на себе си прозвуча доста отчаяно. Опита се да овладее гласа си, преди да продължи: — Не, не това имах предвид. Просто човек никога не знае каква роля ще трябва да играе. А някои роли могат да те засегнат доста надълбоко. Ако някой ми дадеше сега ръкопис на това, което направих преди малко, и ме попиташе дали мисля, че си заслужава, щях да откажа.
— Някакво порно ли беше? — попита Карл Холивуд. Гласът му звучеше малко приглушено. Сякаш изведнъж нещо се ядоса. Беше спрял по средата на помещението и стискаше напитката й, като че ли смяташе да я строши в дланта си.
— Не. Не беше нищо такова — отвърна Миранда. — Поне не бе порно в смисъла, който ти имаш предвид, макар че човек никога не знае от какво могат да се възбудят хората.
— Клиентът очакваше ли да се възбуди?
— Не. В никакъв случай — отвърна тя.
Мина доста дълго време, преди Миранда да каже:
— Беше едно дете. Едно малко момиченце.
Карл я изгледа изпитателно, след което се сети за добрите си обноски и отклони погледа си, като се направи, че се наслаждава на дърворезбата на барплота.
— Следващият въпрос е — каза Миранда, след като се бе подкрепила с няколко глътки от чашата си, — защо трябва така да се разстроя от един детски интерактив.
Карл поклати глава.
— Нямаше да ти задам този въпрос.
— Но се чудеше.
— За какво се чудя си е моя работа — рече Карл. — А сега да се съсредоточим върху твоите проблеми. — Той се намръщи, седна срещу нея и прокара разсеяно ръка през косата си. — Това големи приходи ли докарва? — Той имаше достъп до нейните отчетни листове; знаеше как си прекарва времето.