— Добър удар, Нел — каза Харв, — но сега трябва да се омитаме оттук.
Тя си грабна „Буквара“. Двете деца побягнаха по брега, като прескачаха сребристите ларви, които проблясваха шумно на медиатронното отражение.
— Ченгетата вероятно вече са по петите ни — обади се Харв. — Трябва да отидем някъде.
— Вземай едно от ония одеяла — извика му Нел. — Хрумна ми нещо.
Бяха оставили своето одеяло във временния си бивак. До морската дига имаше кош за боклук, от който се подаваше едно захвърлено, което Харв грабна, докато тичаха и го нагъна надве-натри.
Нел отведе Харв до тясната ивица с дървета. Намериха пътя до малката пещера, където бяха спрели по-рано същия ден. Този път Нел зави и двамата с одеялото, след което хубаво го загърнаха под себе си, за да се получи нещо като мехур. Почакаха тихо минута, после пет, после десет. От време на време чуваха тънкото виене на някоя решетка, която минаваше покрай тях, но никога не се спираше и преди да разберат, вече бяха заспали.
Д-р Х. бе изпратил един вестоносец на Шанхайския аеродрум с инструкции да намери Хакуърт. Вестоносецът се бе промъкнал до него, докато той общуваше с един писоар, беше го поздравил веселяшката и сам се бе изпикал. След това двамата господа си размениха визитните картички, като ги поемаха с двете ръце и се покланяха.
Картичката на Хакуърт беше почти толкова помпозна, колко бе и той самият. Беше бяла с напечатани отгоре доста едрички големи букви. Като всички картички, и неговата бе направена от хартия с изкуствен интелект и все още имаше много памет за съхраняване на дигитална информация. Точно тази съдържаше програма за синтетичен компилатор, свалена от онази, която бе произвела „Илюстрирания буквар на младата дама“. Тази версия съдържаше алгоритми за автоматично произвеждан глас, вместо да се разчита на професионални интерактори, както и всички необходими жокери, които щяха да трябват на специалистите по разшифроване на д-р Х., за да преведат текста на китайски.
Картичката на доктора беше някак по-живописна. По повърхността й бяха изрисувани няколко знака на ханзи, а освен това се виждаше и запазеният знак на д-р Х. Сега, когато хартията беше различна, запазените знаци бяха динамични. Печатът зареждаше хартията с програма, която я караше постоянно да върти малки картинки. Запазеният знак на д-р Х. изобразяваше едно сипаничаво старче с конусовидна шапка на гърба, приклекнало на камък в реката с бамбукова пръчка в ръка, с която вадеше от водата риба — не, чакайте, не беше риба, а дракон, който се гърчеше на кукичката, и точно когато човек разбереше това, старчето се обръщаше с лице към зрителя и се усмихваше някак нагло. След това кичозният скеч спираше на пауза и хитроумно се превръщаше в символите, които участваха в името на д-р Х. След което всичко се връщаше в самото начало. На гърба на картичката имаше няколко медиаглифа, които удостоверяваха, че това е наистина атестат: което ще рече, пълна програма за синтетичен компилатор, свързана с необходимите упета, които трябваха, за да върви. Медиаглифите показваха, че работи само с компилатор от осем кубични метра нагоре, което си беше направо огромно и означаваше, че няма да може да я използва, докато не пристигне в Америка.
Слезе от „Ханжин Такома“ във Ванкувър, който освен че притежаваше най-красивото място за приземяване на въздушни кораби в света, съдържаше и доста обширен анклав на Нова Атлантида. Д-р Х. не му беше дал някакво определено местоназначение — само атестата и номера на полета, така че нямаше смисъл да остава на борда до края на направлението. Оттук можеше съвсем спокойно да се изстреля с някой влак надолу по крайбрежието, ако се наложеше.
Самият град представляваше един проточил се базар от анклави. Поради което беше щедро снабден с площи, притежавани и поддържани от Протокола, където гражданите и поданиците на различни филозони можеха да се събират на неутрална територия и да търгуват, преговарят, развратничат или каквото си пожелаеха. Някои от тези места представляваха просто открити площади в класическия стил, други пък приличаха повече на търговски центрове или административни сгради. Голяма част от по-скъпите и с по-красиви гледки участъци в Стария Ванкувър бяха станали собственост на хонгконгското „Взаимоспомагателно общество“ или нипонците, а конфуцианците притежаваха най-високата административна сграда в централната зона. На изток от града, в плодородната делта на река Фрейзър славяните и германците разполагаха с добре откроени петица Lebensraum, заградени с решетки от някак по-гадни аеростати. Индустанците имаха множество малки анклави из цялата градска зона.