Анклавът на Нова Атлантида се издигаше над водата на един километър на запад от университета, с който беше свързан посредством едно от високите шосета. „Кралска тектоника“ се бе погрижила да изглежда като един от другите острови, сякаш си е там от един милион години. Когато наетият от Хакуърт велосипед го качи върху шосето, а хладният солен въздух обветри наболата му брада, той започна да се отпуска и да усеща, че отново е на родна територия. На едно изумрудено зелено игрище над бреговата ивица се бяха събрали групичка малки момченца по къси панталонки и играеха на топка.
От другата страна на улицата беше девическото училище, което си имаше собствено игрище със същата големина, само дето бе заградено с гъст триметров плет, за да могат момиченцата да си тичат на воля с много къси или прилепнали по тялото дрешки, без да предизвикват проблеми с етикета. Хакуърт не беше спал добре в микрокаютата си, поради което нямаше нищо против да се регистрира в хотела за гости и да подремне, но беше едва единайсет сутринта, а не можеше да си позволи да загуби цял ден. И така, подкара колелото си към центъра на града, спря в първата кръчма, която се изпречи на пътя му, и си поръча обяд. Барманът му каза как да стигне до Кралската пощенска служба, която се намираше само на няколко преки оттам.
Пощата беше доста голяма и бе приютила едно огромно разнообразие от синтетични компилатори, включително и един модел от десет кубически метра, пряко свързан със зареждащата платформа. Хакуърт пъхна картичката на д-р Х. в четеца му и задържа дъха си. Нищо фатално обаче не се случи: дисплеят на контролното табло изписа, че поръчката ще отнеме около два часа.
Хакуърт уби по-голямата част от времето си в разходка из анклава. Центърът на града беше някак мъничък и бързо отстъпи на потънали в зеленина квартали с великолепни къщи във викториански и римски стил, а също така и този от времето на крал Джордж с появяващите се тук-там сгради от периода на Тюдорите, щръкнали на някое възвишение или приютени в някоя живописна низина. Отвъд къщите имаше пояс от селски ферми, смесени с игрища за голф и паркове. Той седна на една пейка в пълна с цветя обществена градина и разгъна листа медиатронна хартия, който следеше движението на оригиналното копие на „Илюстрирания буквар на младата дама“.
То като че ли бе прекарало известно време в един зелен пояс, а след това бе потеглило нагоре по един хълм по посока на анклава Нова Атлантида.
Хакуърт извади писалката си и написа кратко писмо, което адресира до лорд Финкъл-Макгроу.
Ваша милост,
Откакто приех доверието, което изразихте към мен, се опитвам да бъда напълно честен и да служа като отворен проводник за цялата информация, свързана с възложената задача. В този дух трябва да ви уведомя, че преди две години в отчаяните си опити да намеря загубилото се копие, започнах да претърсвам Земите под аренда… (и т.н., и т.н.)
Моля разгледайте приложената карта, както и другите данни, свързани с последните маневри на книгата, чието местонахождение не ми беше известно чак до вчера. Няма как да разбера в чии ръце е, но като се има предвид програмирането й, трябва да е малко отреп момиченце, вероятно между пет и седем годишна възраст. Книгата сигурно е била на закрито през последните две години, защото иначе системите ми щяха да я засекат. Ако предположенията ми са верни и ако изобретението ми не е попаднало в злонамерени ръце, то тогава може спокойно да се предположи, че книгата е станала важна част от живота на въпросното момиченце…
Продължи с това, че книгата не трябва да се взима от момиченцето, ако той се е оказал прав; като се позамисли още малко обаче, задраска тази част от писмото и тя изчезна от страницата. Не беше негова работа да казва на Финкъл-Макгроу какво да прави. Хакуърт подписа писмото и го изпрати.