Рита малко се изненада, сякаш никога преди това не беше чувала да наричат някого вики.
— Няма значение. Та какво се опитвах да ви кажа? А, да, работата е там, че всичко тук е уникално, така че трябва да внимавате с нещата.
Нел имаше съвсем бегла представа за това какво означава уникално и се наложи Рита да й го пообясни, докато се придвижваха из Давтейл. След известно време Нел и Харв най-сетне разбраха, че всъщност Рита се опитва да им каже по възможно най-странно заобиколния път, който човек може да си представи, че не иска да тичат наоколо и да чупят разни неща. Този подход към модифициране на детското поведение беше в такова разминаване с всичко, което знаеха дотогава, че въпреки усилията на Рита разговорът да е приятен, той изпълни децата с объркване, а нея самата с раздразнение. От време на време луничките й изчезваха, защото лицето й ставаше червено.
Там, където из Давтейл имаше улици, те бяха покрити с малки каменни късове, подредени плътно един до друг. Превозните средства бяха коне, вихрогони и велосипеди с дебели гуми с големи подутини по тях. С изключение на едно място, където множество сгради се бяха скупчили около една централна зелена площ, къщите бяха на голямо разстояние една от друга и бяха или много големи, или много малки. До една обаче като че имаха красиви градини, поради което Нел много често хукваше от пътя, за да помирише някое цвете. В началото Рита я следеше нервно с поглед и й казваше да не къса никакви цветя, защото принадлежали на други хора.
В края на един път имаше дървена порта с направо смешно примитивен механизъм за заключване, който се състоеше от една плъзгаща се дъска, излъскана от ползване. След портата пътят се превръщаше в доста неравна мозайка от настилни плочи, между които растеше трева. Пътят се виеше сред тучни пасища, където пасяха коне и обикновени дойни крави, и в крайна сметка свършваше пред голяма каменна сграда на три етажа, щръкнала на брега на една река, която течеше надолу по склона от анклава Нова Атлантида. От едната страна на сградата излизаше гигантско колело, което се въртеше бавно под напора на водата. Пред огромен дръвник се бе изправил някакъв мъж, който използваше сатър с особено широко острие, за да превръща една цепеница червено дърво в тънки съчки. Те се събираха в плетена кошница, която един мъж застанал на покрива издърпваше с въже и подменяше старите посивели шиндели с новите червени.
Харв бе направо парализиран от това, което виждаше, и спря на едно място. Нел беше наблюдавала в „Буквара“ си голяма част от този процес в действие. Тя последва Рита до една ниска и дълга сграда, където живееха конете.
Повечето хора не живееха в самата воденица, а в няколко дълги пристройки, всяка от които по на два етажа, като първите бяха работилници, а вторите — за живеене. Нел беше малко изненадана, че Рита всъщност не живее с Брад. Апартаментът и работилницата й поотделно бяха два пъти по-големи от стария апартамент на Нел и бяха пълни с красиви неща от масивно дърво, желязо, памук, лен и порцелан. Нел вече бе започнала да си дава сметка, че тези неща са направени до едно от човешка ръка, може би дори тук — в самия Давтейл.
В работилницата на Рита имаше огромни чайници, в които тя запарваше някакво гъсто вещество с много нишки в него. После го разстилаше на тънък слой върху някакви плоскости, за да се изпари водата, заравняваше го със задвижвана на ръка преса, за да се получи хартия — плътна и с неравни краища, а също така едва доловимо оцветена от многобройните нишки, които минаваха през нея. Когато направеше един куп, Рита го отнасяше в съседната работилница, където миришеше остро на мазнина. Там един брадат мъж с изцапана престилка прекарваше хартията през друга машина, задвижвана на ръка. При излизането си от тази машина, хартията носеше отгоре си букви, които изписваха името и адреса на някаква дама в Нова Атлантида.
Тъй като Нел се бе държала прилично досега, не си беше пъхала пръстите в разните машини и не тормозеше никого с въпросите си, Рита й позволи да посети и другите работилници, но при условие, че моли за разрешение във всяка една от тях. Нел прекара по-голямата част от деня в запознанства с разните собственици на работилници: един духач на стъкло, един бижутер, дърводелец на шкафове, тъкач, че дори и майстор на играчки, който й подари дървена кукла с басмена рокличка.
Харв прекара известно време при мъжете, които оправяха покрива, после взе да се шляе из полето, като си подритваше малки камъчета, но целта му бе да разбере какви са границите и общото състояние на общността, която живееше около мелницата. Нел се отчиташе при него от време на време. Отначало той изглеждаше напрегнат и скептично настроен, но постепенно се отпусна и започна да се забавлява, докато накрая — през късния следобед — се поизмори, изтегна се на един голям камък над потока, започна да хвърля камъчета във водата, да си гризе ноктите и да мисли.