Брад се прибра рано. Пристигна на един дорест жребец по планинския склон от анклава Нова Атлантида, като си мина спокойно през зеления пояс и проби решетката-глутница без каквито и да било последствия, защото властите вече го познаваха. Харв се приближи с неангажиращо изражение, докато кашляше, за да махне насъбралата се слюнка от пътя си, защото смяташе да предложи едно обяснение и една молба. Погледът на Брад обаче просто мина над Харв, приземи се върху Нел, порадва й се за момент, след което се отклони срамежливо. Решението беше, че могат да останат за през нощта, но всичко останало зависеше от правните подробности, които бяха извън неговата власт.
— Направили ли сте нещо, което може да се стори интересно на шанхайската полиция? — Брад попита Харв съвсем директно. Харв отрече с едно обикновено „не“, без обичайните подробности, обстоятелства и усложнения.
Нел искаше да разкаже всичко на Брад. В „Буквара“ бе забелязала обаче, че винаги когато някой зададеше директен въпрос на зайчето Питър, то даваше лъжлив отговор.
— Като гледате зелените поляни и големите ни къщи, сигурно си мислите, че сме в Нова Атлантида — обясни Брад, — но сме под шанхайска юрисдикция, също като останалите Земи под аренда. Вярно е, че шанхайската полиция обикновено не идва насам, защото сме мирно настроени и защото сме направили разни уговорки с тях. Но ако се разбере, че сме приютили избягали членове на банда…
— Достатъчно, разбрах — спря го леко троснато Харв. Беше ясно, че вече е минал в главата си през всичко това, докато бе седял на брега на реката, и само чакаше възрастните да настигнат мислите му. Преди още Нел да разбере какво става, той се приближи към нея, прегърна я и я целуна по устните. След това се извърна и хукна през едно зелено поле към океана. Нел се втурна след него, но не можа да го настигне и в крайна сметка падна върху островче от сини камбанки и започна да гледа как Харв изчезва зад завеса от сълзи. Когато той съвсем се скри от погледа й, тя се сви на подсмърчащо кълбо и след известно време Рита дойде, взе я в силните си ръце и я понесе обратно през полето към воденицата, където се въртеше тежкото колело.
Корабите за сираци имаха вградени синтетични компилатори, но разбира се не можеха да се включват към Източници. Вместо това те извличаха материя от кубични контейнери, които до голяма степен приличаха на контейнери с атоми, подредени много внимателно. Тези контейнери можеха да се товарят на борда с кранове и да се свързват със синтетични компилатори по същия начин, по който се свързваха със Захранването, ако бяха на брега. Корабите редовно се отбиваха в Шанхай, разтоварваха празни контейнери и натоварваха нови на борда — гладните им обитатели се изхранваха почти изцяло от синтетичен ориз, произвеждан от синтетичните компилатори.
Корабите вече бяха седем. Първите пет носеха имената на Петте добродетели според Учителя, след което бяха започнали да ги наричат като основните конфуциански философи. Съдията Фенг се приюти на този, който носеше името (с възможно най-добър превод на английски) „Духовна щедрост“, лично понесъл програмата за синтетичния компилатор в ръкава на дрехата си. Това беше същият кораб, който той бе посетил през знаменитата нощ на разходката му с яхтата на д-р Х., и оттогава се чувстваше някак по-близък до тези петдесет хиляди малки мишлета, отколкото до останалите четвърт милион по другите плавателни съдове.
Програмата беше направена за високо производителен компилатор, като на всеки цикъл се появяваха десетки „Буквари“. Когато бе готова първата серия, съдията извади едно от новите томчета, провери корицата, която приличаше на направена от мраморен нефрит, прелисти страниците, наслаждавайки се на илюстрациите, и огледа критично калиграфията.
След това го отнесе по един коридор в някаква стая за игра, из която търчаха няколкостотин малки мишлета, за да изразходват енергията си. Той улови погледа на едно момиченце и му махна с ръка да се приближи. То пристъпи неохотно, побутвано от една енергична учителка, която се колебаеше между това да се усмихва на детето и да прави поклони на съдията.