Той приклекна, за да може да погледне момиченцето право в очите и му подаде книгата. Детето се зарадва много повече на книгата, отколкото на съдията, но вече бе научило съответните добри обноски и се поклони и му благодари. След това отвори книгата. Очите му се разшириха. Книгата започна да му говори. На съдията този глас му звучеше малко скучничък, а ритъмът на говора — не най-верният. На момиченцето обаче не му пукаше от това. Беше се хванало на въдицата.
Съдията се изправи и изведнъж се оказа заобиколен от стотина малки момиченца, застанали до едно с лице към нефритената книга, повдигнали се на пръсти със зяпнали уста.
Той най-сетне бе успял да направи нещо недвусмислено добро от позицията на ранга си. В Крайбрежната република това нямаше да може да се осъществи; в Средното кралство, което следваше заветите и духа на Учителя, беше просто част от задълженията му.
Съдия Фенг се обърна и напусна помещението; нито едно от момиченцата не забеляза това, което беше много добре, защото щяха да видят потрепването на устните му и сълзите в очите му. Докато се придвижваше през коридорите към горната палуба, където го очакваше въздушният кораб, той за хиляден път си припомни Великото учение, сърцевината на философията на Учителя: Древните, които искали да демонстрират безупречна добродетелност из царствата си, първо подреждали добре собствената си държава. Понеже искали да подредят държавите си, те преди това внасяли ред в семействата си. Понеже искали да имат контрол над семействата си, те преди това култивирали хората си. Понеже искали да култивират хората си, те преди това прочиствали сърцата си. Понеже искали да прочистят сърцата си, те преди това се опитвали да бъдат честни в мислите си. Понеже искали да бъдат честни в мислите си, те преди това разширявали до край познанията си. Разширяването на познанието се съдържало в проучването на нещата… От Небесния син чак до масата хора всички трябвало да приемат, че култивирането на човека стои в основата на всичко останало.
Похитител имаше първокласна жабка на врата си. Докато яздеше по високото шосе, Хакуърт реши да я отвори, защото искаше да види дали е достатъчно голяма, за да побере бомбето му, без да сгъва, пречупва, разнищва или по някакъв начин разваля изящната му хиперболична периферия. Отговорът беше, че жабката е прекалено малка за това. Д-р Х. обаче бе проявил голяма съобразителност и бе поставил вътре някои дребни неща за ядене: няколко сладки с късметчета или по-точно три. Изглеждаха вкусни. Хакуърт взе едната и я отвори. Върху лентичката хартия се виждаше някаква приятно раздвижена геометрична система от знаци, дълги редици от някакви неща, които се застъпваха и блъскаха едно в друго. Изглеждаше му смътно познато: това трябваше да са стръкчета бял равнец, които таоистите използваха за предсказване. Вместо обаче да образуват хексаграма на „И Чинг“, те започнаха да се подреждат едно след друго така, че да оформят букви на псевдо-китайски, който се използваше в логото на китайските ресторанти с една звезда. Когато и последната си отиде на мястото, предсказанието гласеше:
ТЪРСИ АЛХИМИКА.
— Много ви благодаря, д-р Х. — ядоса се Хакуърт. Той продължи да гледа надписа още известно време, като се надяваше, че ще се превърне в нещо, което носи малко повече информация, но той не помръдна, просто един отпадък сега и завинаги.
Похитител смени на тръс и мина някак целенасочено през университета, след това зави на север и прекоси един мост към полуострова, където се намираше по-голямата част от самия Ванкувър. Вихрогонът се справяше много добре със задачата да не гази никого и Хакуърт скоро се научи да не се притеснява и да се доверява на инстинктите му. Така погледът му бе свободен да се рее по забележителностите на Ванкувър, което нямаше да е препоръчително, ако бе дошъл на велосипед. При предишните си посещения беше забелязал откровеното и влудяващо разнообразие на това място, където всеки човек като че ли представляваше самостоятелна етническа група със собствен костюм, диалект, религия и произход. Изглеждаше така, сякаш рано или късно всяка част на света се превръщаше в Индия и по този начин преставаше да функционира по какъвто и да било смислен начин за категоричните картезиански рационалисти като Джон Пърсивал Хакуърт, семейството му и приятелите му.