Същата вълна бутна Хакуърт по гръб и го носи на известно разстояние с развети безпомощно ръце и крака. Когато върна равновесието си, той остана седнал известно време, като остави по-малките вълни да обгръщат гърдите и кръста му. Чакаше жената да се появи, за да си поеме дъх. Това обаче не стана.
Там долу имаше нещо. Хакуърт се изправи и тръгна направо към водата. Точно когато вълните вече бяха обгърнали лицето му, усети под краката си нещо твърдо и гладко, което се раздвижи под неговата тежест. Водата хукна към някаква пропаст под морската повърхност и го засмука надолу. Над главата му се затвори люк и той изведнъж пак можеше да диша. Светлината беше сребриста. Хакуърт седеше във вода до височината на гърдите му, но тя се оттегли много бързо, като че изсмукана от някаква изпомпваща система, след което той се озова в единия край на някакъв сребрист тунел. Жената вървеше по него, на един хвърлей от Хакуърт.
Хакуърт бе влизал в няколко подобни тунела, но те обикновено бяха в много по-промишлени зони. Входът беше изкопан в брега, но останалата част бе един носещ се тунел, пълна с въздух тръба, която беше захваната за дъното. Това бе доста евтин начин за създаване на жизнено пространство; нипонците използваха тези неща за спални помещения за работниците-чужденци. Стените бяха направени от мембрани, които теглеха кислород от околната морска вода и изхвърляха въглероден двуокис, поради което от гледна точка на рибите тунелите пускаха пара като топли спагети върху студена метална чиния, докато изхвърляха безброй микромехурчета от замърсен въглероден двуокис. Тези съоръжения се точеха в реката като коренчетата, които поникват по неправилно съхранявани картофи, разклоняваха се на някои места и пускаха нови филизи, за да могат да се разрастват по команда. Първоначално те бяха празни и свити, а когато усетеха, че им е дошло времето, се изпълваха с пречистен кислород и ставаха твърди.
Когато студената вода в ушите на Хакуърт се оттече, той чу някакво дълбоко барабанене, което в началото бе помислил за разбиването на вълните над главата му; този звук обаче беше с постоянен ритъм, който го мамеше напред.
Хакуърт тръгна по тунела, следвайки жената, но постепенно светлината започна да намалява, а тунелът — да става все по-тесен. Той подозираше, че стените на тунела имат медиатронни способности, защото през цялото време виждаше разни неща с крайчеца на окото си, които изчезваха, когато завъртеше цялата си глава в тяхна посока. Бе решил, че сигурно скоро ще стигнат до някакво помещение, някаква подутина в тунела, където приятелите на жената си седят и думкат на огромни барабани, но преди да се появи каквото и да било от този сорт, стигна до едно място, където тунелът беше абсолютно тъмен и трябваше да застане на колене, за да опипва пътя си. Когато докосна здравата, но еластична повърхност на тунела с двете си колена и двете си ръце, той усети барабаненето в костите си и си даде сметка, че звукът е вграден в материята на тунела; самото барабанене можеше да бъде където и да е, а също така можеше да е на запис. Или може би нещата стояха много по-просто, може би тръбите провеждаха добре звука и някъде из системата от тунели някакви хора просто удряха по стените.
Главата му се удари в тунела. Хакуърт легна по корем и започна да лази. Ята от малки искрящи светлинки през цялото време минаваха покрай лицето му и той разбра, че това са ръцете му; в плътта му имаше вградени нанозити, които излъчваха светлина. По всяка вероятност бяха попаднали там с намесата на лекаря на д-р Х.; но не се бяха задействали, докато не бе влязъл в този тунел.
Ако жената вече не беше минала оттук, той щеше да се откаже, като си помисли, че пътят свършва — просто тунелът се е затворил, защото не е успял да се разшири. Барабаненето вече го бе заобиколило отвсякъде. Не виждаше нищо, макар че от време на време му се струваше, че мярва проблясването на малка жълтеникава светлинка. Тунелът се поклащаше леко в дълбоките подводни течения — реки от ужасно студена вода, които пълзят по дъното на проливите. Винаги, когато Хакуърт си позволеше да отклони мислите си по посока на това, че се намира много под повърхността на океана, той трябваше да спира и да полага максимални усилия да не изпадне в паника. „Мисли си за хубавия, изпълнен с въздух тунел, а не за това, което го заобикаля.“