Рита спря Яйчена черупка пред една къща и плати на едно момченце да държи поводите. Тя извади от самара топче нова хартия, увито в хартиена опаковка, която също беше нейно производство. Качи се по стълбите и позвъни на вратата. В предната част на къщата имаше кръгла кула, изпъстрена със сводести прозорци, над които се виждаше декорация от стъклописи. През стъклата на прозорците и дантелените пердета на всеки етаж Нел зърна кристални полилеи, красиви картини и библиотеки с хиляди и хиляди книги.
Една прислужница отвори вратата и пусна Рита вътре. Нел видя през прозореца как Рита постави визитката си върху сребърна чиния в ръцете на прислужницата — такива чинии ги наричаха подноси. Прислужницата го отнесе, после се появи отново след няколко минути и поведе Рита към задната част на къщата.
Рита остана там поне половин час. На Нел й се щеше да си бе взела „Буквара“ за компания. Тя си поговори с момченцето известно време; той се казваше Сам, живееше в Земите под аренда, обличаше костюм всяка сутрин и хващаше автобуса, за да се мота по улиците тук и да държи поводите на конете на разни хора и да им изпълнява дребни поръчки.
Нел се чудеше дали Текила работи в някоя от къщите и дали няма да я засекат случайно. Винаги усещаше пристягане в гърдите, когато се сетеше за майка си.
Рита излезе от къщата.
— Извинявай, тръгнах си колкото може по-бързо, но трябваше да поостана малко, заради доброто възпитание. Протокол, нали се сещаш.
— Обясни протокол — каза Нел. Тя винаги говореше на „Буквара“ по този начин.
— Там, където отиваме, трябва да имаш добри обноски. Недей да казваш „обясни това“ или „обясни онова“.
— Дали ще бъде много неучтиво от моя страна да отнема малка част от ценното ви време, за да ми обясните значението на термина „протокол“? — попита Нел.
Рита отново се засмя по онзи странен нервен начин и погледна Нел с изражение, което безуспешно се опитваше да прикрие някакво притеснение. Докато яздеха надолу по улицата, Рита й разказа едно-друго за протокола, но Нел почти не я слушаше, защото се опитваше да разбере защо съвсем изневиделица бе придобила умението да плаши големите хора като Рита.
Движеха се през най-застроената част на града, където и сградите, и градините, и статуите бяха до една величествени, а нито една улица не си приличаше с никоя друга: някои бяха под формата на полумесец, други бяха слепи улички, трети — под формата на окръжност или овал, че дори и квадрати, които заграждаха зелени петна, но дори и най-дългите улици се извиваха насам-натам. После навлязоха в една по-малко застроена зона с множество паркове и игрища и накрая спряха пред чудна сграда със силно украсени кули. Сградата беше заобиколена от ограда от ковано желязо и жив плет. Над вратата се открояваше надписът: АКАДЕМИЯ НА ТРИТЕ ГРАЦИИ „ГОСПОЖИЦА МАТИСЪН“.
Госпожица Матисън ги посрещна в уютна малка стаичка. Беше някъде между осем– и деветстотин годишна, доколкото успя да прецени Нел, и пиеше чай от луксозна чашка с размерите на напръстник, по която имаше изрисувани картинки. Нел се опита да седи с изправен гръб и да внимава по подобие на определени малки момиченца, за които бе чела в „Буквара“, но погледът й постоянно бягаше към съдържанието на библиотеката, рисунките по сервиза и картината на стената точно над главата на госпожица Матисън, на която се виждаха три разлудували се в една горичка дами в прозрачни одежди.
— Бройките ни вече са попълнени, срокът започна, а и необходимите предпоставки при теб не са налице. Препоръките ти обаче са доста убедителни — каза госпожица Матисън, след като беше гледала дълго малката си гостенка.
— Извинете ме, мадам, но не ви разбирам — призна Нел.
Госпожица Матисън се усмихна, при което лицето й избухна във фонтан от лъчезарни бръчици.
— Няма значение. Нека засега да кажем, че сме ти намерили място. В тази институция вече навлиза практиката да се приема малък брой ученици, които не са поданици на Нова Атлантида. Разпространяването на атлантянските ценности е основната цел на мисията ни — като школа и като общество. За разлика от някои филозони, които се разрастват посредством обръщане в друга вяра или безразборна експлоатация на естествения биологичен капацитет, който за добро или зло, е присъщ на всеки човек, ние се позоваваме на способностите на разума. Всички деца се раждат с умствени способности, които просто трябва да се развиват. Нашата академия наскоро прие в редовете си няколко млади дами с неатлантянско потекло и очакванията ни са, че всички ще стигнат до полагането на клетвата след известно време.