— Добре, мисля, че дотук те разбирам.
— Нашата медийна система сега — тази, от която двамата с теб си вадим хляба — е наследник на телефонната система само по отношение на това, че я използваме със същите цели, освен много други, разбира се. Ключовият момент, който трябва да се помни обаче е, че тя е тотално различна от старата телефонна система. Старата система — както и технологичната й сестра кабелната телевизия — са минало. Разбили са се и са изгорели преди много десетилетия и ние започнахме буквално от нищото.
— Защо? Нали е вършела работа?
— Първо на първо, искахме да осигурим комуникация между повече от два елемента. Какво имам предвид под „елемент“? Ами, помисли си за интерактивите. Помисли си за „Първа класа до Женева“. Ти си на влака — както и още двайсетина пътника. Ролите на някои от тези хора се поемат от интерактори и в този случай елементите са човешки същества. Други обаче — като сервитьорите и носачите — са просто компютърни роботи. Нещо повече: влакът е пълен с разни ценни неща — бижута, пари, оръжие, бутилки вино. Всяко едно от тях също си е отделен софтуерен продукт — отделен елемент. На професионален жаргон ги наричаме обекти. Самият влак е още един обект, а също така и местността, из която се движи. Местността е един много подходящ пример. В този случай става въпрос за дигитална карта на Франция. Откъде се е взела тази карта? Да не би създателите на „Първа класа до Женева“ да са изпратили свои собствени специалисти да направят нова карта на Франция? Разбира се, че не. Те са използвали вече съществуващи данни — дигитална карта на света, която е достъпна за всеки създател на интерактиви, който се нуждае от нея — е, разбира се, срещу определено заплащане. Тази дигитална карта е отделен обект. Съхранява се в паметта на някой компютър. Къде точно? Аз не знам. Нито пък самият интерактив. Това няма значение. Данните може да са в Калифорния, може да са в Париж, може да са на следващия ъгъл на тази улица — или пък може да са разпределени между всички тези места, че и много повече. Това няма значение. Защото нашата медийна система вече не работи като старата — заплетени кабели, които минават през централно разпределително табло. Нашата система работи така — и той посочи отново движението по улицата.
— Значи всеки човек на улицата е един обект?
— Може. По-добра аналогия обаче би била, че обектите са хора като нас, които седят в разните там сгради от двете страни на улицата. Да предположим, че искаме да изпратим съобщение на някого в Пудонг. Написваме съобщението на къс хартия, отиваме до вратата, подаваме го на първия човек, който мине покрай нас, и му казваме: „Отнеси това на господин Гу в Пудонг“. И той тръгва с кънките си по улицата и се натъква на някой с велосипед, който изглежда като да е тръгнал към Пудонг, и му казва: „Отнеси това на господин Гу“. След минутка велосипедистът попада в задръстване и предава бележката на някой пешеходец, който може да се справи с цялата работа малко по-добре, и така нататък, докато съобщението стигне в крайна сметка до господин Гу. Когато господин Гу иска да отговори, той изпраща своето послание по абсолютно същия начин.
— Значи няма начин, по който може да се проследи пътя на едно съобщение.
— Точно така. В действителност положението е дори още по-объркано. От долу до горе медийната мрежа е направена така, че да осигурява личен достъп и сигурност, за да могат хората да привеждат пари чрез нея. Това е една от причините, поради които са се срутили държавите — веднага щом медийната система е била готова и е влизала в действие, правителствата вече не са можели да наблюдават финансовите транзакции, поради което данъчните служби не са можели да си вършат работата. Та, ако старата система не може да проследи пътя на съобщението, то тогава няма начин и ти да проследиш местоположението на принцеса Нел.
— Добре, мисля, че получих отговор на въпроса си — каза Миранда.
— Отлично! — възкликна някак оживено Карл. Той съвсем очевидно беше доволен, че е помогнал на Миранда, поради което тя не му призна как думите му я бяха накарали да се почувства. Прие го като предизвикателство към актьорските й умения: дали можеше да заблуди Карл Холивуд, който знаеше за актьорското майсторство повече от когото и да било, че се чувства добре?
Очевидно успя. Той я придружи до апартамента й, който се намираше в един сто-етажен небостъргач от другата страна на реката в Пудонг, и Миранда задържа поведението си достатъчно дълго, че да могат да си кажат довиждане, след това да си съблече дрехите и дори да си приготви ваната. После влезе в горещата вода и потъна в ужасни, смазани, сополиви, самосъжалителни сълзи.