Управителят прекарваше доста време в четене на книги. Нел имаше право да стои в къщата му, докато прави това, стига да пази тишина. Много често той я караше да излезе и тогава влизаше във връзка с някой стар приятел по големия медиатрон на стената в библиотеката си. Обикновено в такива случаи Нел просто се връщаше в къщурката си, но понякога — особено при пълнолуние — се разхождаше из градината. Тя изглеждаше по-голяма, отколкото беше всъщност поради простата причина, че бе разделена на множество малки части. Късно през нощта по пълнолуние любимото й местенце беше една полянка с висок зелен бамбук и красиви камъни. Тя сядаше и се облягаше на някой от камъните, четеше „Буквара“ и от време на време чуваше излитащите от къщата на управителя Муър звуци, докато той говореше по медиатрона: най-често дълбок гърлен смях и цели експлозии от добронамерена простоватост. Доста дълго време Нел мислеше, че звуците не могат да бъдат произвеждани от управителя, а по-скоро от човека, с когото той разговаря; защото в нейно присъствие винаги беше много учтив и резервиран, макар и малко ексцентричен. Една нощ обаче тя чу силни стонове, идещи откъм къщата му, и пропълзя от бамбуковата горичка, за да види какво става.
От нейната стратегическа позиция зад стъклената врата медиатронът не се виждаше, защото не бе обърнат към нея. Светлината му обливаше цялата стая, при което обичайно топлото и уютно пространство придобиваше ярки шарени окраски, а сенките се удължаваха видимо. Управителят Муър бе избутал всичките мебели и други пречки към стените и беше навил китайския килим, при което се виждаше подът на стаята; Нел винаги си бе мислила, че и той като в нейната стая е направен от дъб, но всъщност се оказа, че самият под представлява един голям медиатрон, който светеше далеч по-мижаво от този на стената и показваше множество доста интересни материали: текстови документи и подробни схеми с обичайния киноматериал към тях. Управителят бе застанал на четири крака, плачеше като дете, а сълзите се събираха в плитките лупи на очилата му половинки и после се разпръскваха по медиатрона, който ги осветяваше отдолу по доста странен начин.
На Нел ужасно й се искаше да отиде и да го успокои, но беше много изплашена. Стоеше и гледаше, замръзнала в нерешителността си, и през това време си даде сметка, че проблясъците светлина й напомнят за експлозии — или по-скоро за снимки на експлозии. Тя отстъпи назад и се върна в малката си къщурка.
След около половин час чу неземния звук от гайдата на управителя, долитащ някъде откъм бамбуковата горичка. Преди това той от време на време бе взимал гайдата и бе издавал по няколко пискливи тона, но сега Нел за първи път чу истинско изпълнение. Не че беше специалист по гайдите, но й се стори, че въобще не звучи зле. Свиреше в някакъв бавен такт — погребална песен — и мелодията бе толкова тъжна, че за малко да разкъса сърцето на Нел на парчета; гледката на управителя, паднал на четири крака, не беше и наполовина толкова тъжна, колкото мелодията, която свиреше сега.
След известно време той премина на нещо малко по-живо и весело, нещо като военен марш. Нел излезе от къщичката си и се озова в градината. Управителят представляваше само един силует, нарязан на стотици лентички от вертикалните сенки на бамбука, но като се раздвижи няколко пъти напред-назад, поради някакъв трик в зрението й тя успя да постигне истински образ. Той бе застанал по средата на едно езерце от лунна светлина. Беше си сменил дрехите: сега бе облечен в карираната си поличка, риза и барета, които като че ли бяха част от някаква униформа. Когато дробовете му се изпразваха, той си поемаше дълбоко дъх, гръдният му кош се повдигаше и на лунната светлина проблясваха множество сребристи иглички, значки и емблеми.
Беше оставил вратите си отворени. Нел влезе в къщата, без да се опитва да върви на пръсти, защото знаеше, че въобще не може да бъде чута на фона на звука от гайдата,
Както стената, така и подът представляваха два гигантски медиатрона, които бяха покрити с огромно разнообразие от медийни прозорчета, стотици отделни кадри — също като стената на някоя особено оживена улица, където плакатите и обявите така са се напластили едни върху други, че напълно са покрили стената. Някои от прозорчетата бяха големи едва колкото ръчичката й, а други имаха размерите на плакати. По-голямата част от тези на земята бяха прозорчета с документи, цели поредици числа, схеми и диаграми (много организационна статистика) или пък красиви карти, начертани с поразителна прецизност и яснота, с реки, планини и села, чиито имена бяха изписани на китайски. Докато Нел оглеждаше цялата тази панорама, тя на няколко пъти подскочи, защото имаше усещането, че по пода лази нещо мъничко; в стаята обаче нямаше насекоми, а илюзията се получаваше от малки флуктуации в картите и в колоните и редовете от числа. Тези неща бяха интерактивни, също като думите в „Буквара“; за разлика от него обаче те реагираха не на онова, което правеше Нел, а — както тя предположи — на неща, които се случваха много надалеч.