Когато усети, че погледът му се е задържал върху лицето й по-дълго, отколкото позволяваше етикетът, той погледна трите момичета, които припкаха из градината. Едното имаше гарвановочерна коса, която издаваше наличието на корейска кръв във вените му; след като обаче беше установил обстоятелствата около това дете, за да има някаква отправна точка, той прехвърли вниманието си върху третото момиче, чиято коса беше някъде по средата на естествено и постепенно преминаване от русо към кестеняво. Това момиче беше най-високото, макар че и трите деца бяха на една възраст; и въпреки че участваше във всичките им безгрижни игри, тя почти никога не ги започваше по своя инициатива, а когато оставаше за малко насаме със себе си, изражението й ставаше толкова сериозно, че изглеждаше с години по-голяма от дружките си. Докато лордът на справедливостта наблюдаваше движенията на триото, той усети, че дори начинът, по който тя се движи, се различава от този на другите две деца; беше грациозна и с внимателно подбрани жестове, докато другите две момичета подскачаха непредсказуемо като гумени топчета по неравна каменна повърхност.
Докато ги гледаше съвсем внимателно, той осъзна, че разликата се състои в това, че Нел винаги знаеше къде точно отива. Докато при Елизабет и Фиона нещата не стояха така. Това не беше въпрос на природна интелигентност (тестовете и наблюденията на госпожица Матисън вече я бяха доказали), а на емоционална нагласа. Нещо в миналото на това момиче го бе научило — и то по доста принудителен начин — колко е важно да се осмислят нещата.
— Искам да ви помоля за една прогноза, госпожо Хакуърт. Кое от трите деца ще стигне първо до тресавището?
При звука на гласа му госпожа Хакуърт отново овладя изражението си.
— Това е като писмо до редактора на страницата за добри обноски към „Таймс“. Ако се опитам да ви полаская, като предположа, че вашата внучка ще стигне първа, дали няма без да искам да я обвиня в импулсивност?
Лордът на справедливостта се усмихна търпеливо.
— Да оставим етикета настрана — една социална измислица, която не е релевантна с този въпрос — и да мислим по научному.
— О, само ако моят Джон си беше тук.
Той е тук, помисли си лорд Финкъл-Макгроу, във всяка една от тези книги. Не го каза обаче.
— Добре, тогава, аз ще се изложа на риска от унижение като предскажа, че Елизабет ще стигне първа до стената; че Нел ще намери тайния път; а вашата дъщеря първа ще посмее да мине по него.
— Сигурна съм, че никога не бихте могъл да се унижите в мое присъствие, Ваша милост — каза госпожа Хакуърт. Репликата й обаче беше чисто формална и той дори не я чу.
Обърнаха се отново към прозорците. Когато момичетата вече бяха стигнали до един хвърлей от стената, започнаха да се придвижват към нея по-обмислено. Елизабет се отдели от другите, хукна напред и първа докосна хладните камъни, следвана само на няколко крачки от Фиона. Нел вървеше най-отзад, без въобще да е променила походката си.
— Елизабет е внучка на граф, свикнала е да прави каквото си иска и по природа не е смирена; тя дерзае напред и смята, че постигането на всяка цел е нейно право по рождение — обясни Финкъл-Макгроу. — Тя обаче никога не мисли за това какво точно прави.
Елизабет и Фиона бяха поставили ръцете си върху стената, сякаш играеха на криеница и сега мижаха и брояха. Нел обаче бе спряла и въртеше глава отляво-надясно и обратно, за да огледа стената в цялата й дължина, която следваше все по-неравната повърхност на земята. След известно време протегна ръка към една част от стената, която беше на известно разстояние от нея, и тръгна нататък.
— Нел застава над нещата и разсъждава — каза Финкъл-Макгроу. — За другите момичета стената е само част от декора, нали? Нещо красиво, което да се разгледа и проучи. За Нел обаче не е така. Нел знае какво представлява една стена. Това е познание, с което се е сдобила по-рано, познание, за което не й е необходимо да разсъждава. Нея много повече я интересуват портите, отколкото стените. Тайните, скрити изходи са й особено интересни.
Фиона и Елизабет се движеха несигурно, прокарваха малките си розови ръчички по влажния камък, без да могат да разберат накъде ги води Нел. Нел вървя по тревата, докато не стигна до един малък склон. Когато се спусна надолу към основата на стената, се скри почти цялата.
— Отвор за оттичане — обясни Финкъл-Макгроу. — Моля ви, не се притеснявайте. Тази сутрин случайно минах оттам. Водата стига само до глезените, а диаметърът на отвора е точно като за осемгодишни момиченца. Участъкът е дълъг няколко метра — по-скоро ще свърши работа, отколкото да представлява някаква опасност, струва ми се.