Фиона и Елизабет се придвижваха предпазливо, изненадани от разкритието на Нел. И трите момичета изчезнаха в дупката. Няколко секунди по-късно можеше да се види как през тресавището зад стената подскача огненочервено кълбо. Фиона се покатери на една малка купчинка камъни, които маркираха началото на заблатената зона, и замаха въодушевено на приятелките си.
— Тайният проход е открит от Нел, но тя е предпазлива и търпелива. Елизабет е засрамена от предишната си импулсивност — чувства се глуповато и дори може би е малко кисела. Фиона…
— Фиона без съмнение вижда магическа врата към някое омагьосано царство — рече госпожа Хакуърт — и дори сега е стъписана, че не сте напълнили всичко наоколо с еднорози и дракони. И за минутка не би се поколебала да полети надолу по тунела. Този не е светът, в който иска да живее моята Фиона, Ваша милост. Тя иска един друг свят, където на всяка крачка има вълшебства, а приказките оживяват и…
Гласът й затрепера и тя прочисти гърлото си сконфузено. Лорд Финкъл-Макгроу я погледна и видя изписана на лицето й болка, която обаче беше бързо скрита. Разбра останалата част от изречението, без да го е чул: …и мъжът ми е тук с нас.
По чакълестата пътека, която минаваше по края на градините, поеха мъж и жена на коне, минаха през портата от ковано желязо в каменната стена, която се отвори за тях. Мъжът беше синът на лорд Финкъл-Макгроу, а жената — неговата съпруга; двамата бяха излезли с конете си, за да държат под око дъщеря си и двете й малки приятелки. Когато видяха, че от зоркото им наблюдение вече няма нужда, лорд Финкъл-Макгроу и госпожа Хакуърт се извърнаха от прозореца и инстинктивно се приближиха към огъня, пламтящ в каменна камина с размерите на гараж. Госпожа Хакуърт седна в малък люлеещ се стол, а лордът на справедливостта си избра старо и невероятно разбито кожено кресло. Един слуга им наля още чай. Госпожа Хакуърт закрепи с две ръце чинийката и чашката на скута си и се опита да се овладее.
— Отдавна имам желание да задам някои въпроси за местонахождението и дейността на съпруга си, които още от самото начало на отсъствието му са пълна тайна за мен — започна тя, — но въпреки това бях подведена да вярвам на съвсем общите и премерени фрази, които той изрече, че природата на тази дейност е тайна и че ако Ваша милост знае нещо за това — а че вие знаете е едно доста удобно предположение от моя страна, — трябва да се отнесете към това знание с безпогрешна дискретност. Струва ми се не е необходимо да споменаваме, че аз няма да използвам и минималната си способност за убеждаване с намерение да ви накарам да нарушите доверието, което някоя по-висша сила ви е оказала.
— Нека приемем, че и двамата с вас ще направим всичко възможно, за да останем честни и почтени — рече Финкъл-Макгроу с убедителна и формална усмивка.
— Благодаря ви. Съпругът ми продължава да ми пише писма всяка седмица, но те са изключително общи, а не конкретни, и при това доста повърхностни. През последните месеци обаче писмата се изпълниха със странни образи и емоции. Някак са… странни. Започнах да се притеснявам за психическото му здраве, както и за успеха на всяко начинание, което залага на разумната му преценка. И въпреки че нямам нищо против да понеса отсъствието толкова, колкото е необходимо, за да изпълни задълженията си, несигурността вече започва да ми тежи прекалено много.
— Аз не съм съвсем неосведомен по този въпрос, а освен това не мисля, че нарушавам каквото и да било доверие, когато казвам, че вие далеч не сте единствената, която е изненадана от продължителността на отсъствието му — каза лорд Финкъл-Макгроу. — Ако не греша, хората, които замислиха мисията му, също не са очаквали, че ще продължи толкова дълго. Може би страданието ви ще намалее, макар и с минимална степен, ако знаете, че доколкото ни е известно, въобще не е в никаква опасност.
Госпожа Хакуърт се усмихна само от добро възпитание, при това не за дълго.
— Малката Фиона като че ли се справя добре с отсъствието на баща си.
— О, да, но за Фиона той никога не е изчезвал напълно — обясни госпожа Хакуърт. — В книгата е цялата работа, в онази интерактивна книга. Когато й я даде, точно преди да замине, Джон й каза, че била вълшебна и че щял да й говори чрез нея. Знам, разбира се, че това са пълни глупости, но Фиона наистина вярва, че винаги когато отвори книгата, баща й й чете приказка и дори си играе с нея в един измислен свят. Та заради това на нея той никога не й е липсвал особено силно. Сърце не ми дава да й кажа, че книгата не е нищо друго, освен една програма за компютъризираните медии.