— Извинявай, татко — каза младият Финкъл-Макгроу с глас, който беше зареден с не много убедително изкуствено добро настроение, — очевидно е време за следобед на почивка. — Той кимна и към дамата: — Госпожо Хакуърт. — След това погледът му се върна върху лицето на баща му и последва посоката, в която се бяха насочили очите на лорда на справедливостта, а именно — към книгата. — Татко, тя се държа грубо със слугите, поради което й конфискувахме книгата за останалата част от следобеда. Като че ли това е единственото наказание, което има някакъв ефект — понякога се налага да прибягваме до него.
— Ами тогава може би ефектът му не е толкова голям, колкото предполагате — отвърна лорд Финкъл-Макгроу с тъжно изражение и замислен тон.
Колин Финкъл-Макгроу предпочете да приеме това като шега, насочена най-вече към Елизабет, но пък нали родителите на малки деца трябва насила да имат съвършено различно чувство за ирония от неповредената част на човечеството.
— Не можем да й позволим да прекарва целия си живот между двете корици на вълшебната ти книга, татко. Тя е нещо като малка интерактивна империя, където Елизабет е кралица, която издава абсолютно смразяващи кръвта укази за подчинените й поданици. Важно е от време на време да я връщаме към действителността, за да може да получи някаква по-реална представа.
— Представа. Отлично, много ще се радвам да ви видя заедно с Елизабет и нейната представа на вечеря.
— Приятен следобед, татко. Госпожо Хакуърт — каза младият мъж и затвори вратата — един масивен шедьовър на изкуството на дърворезбата и в същото време доста добър абсорбер на децибели.
Изведнъж Гуендолин Хакуърт видя в лицето на лорд Финкъл-Макгроу нещо, което я накара да й се прииска да напусне стаята. Така и направи, след като мина набързо през задължителните формални фрази и извинения. Тя забра Фиона от мястото за сядане край камината, където детето се наслаждаваше на остатъците от горещия шоколад. Нел също беше там, потънала в своя екземпляр от „Буквара“, и Гуендолин много се изненада, когато видя, че въобще не е докоснала напитката си.
— Ама какво става тук? — възкликна тя с глас, който според нея беше достатъчно сладък. — Малко момиченце, което не обича горещ шоколад?
Нел така бе потънала в книгата си, че за момент Гуендолин си помисли, че думите й въобще не са били чути. След няколко секунди обаче стана ясно, че детето просто е отложило отговора си до довършването на една глава. След това бавно вдигна поглед от страницата. Нел беше едно доста привлекателно същество като всички момичета, преди силните приливи на хормони да започнат да променят пропорциите на отделните части на лицето спрямо останалите; имаше светлокафяви очи, които проблясваха в оранжево на светлината на огъня с едва доловим метален оттенък в погледа. За Гуендолин бе много трудно да прекърши погледа й; почувства се като уловена пеперуда, която се взира през лупата в спокойните и любопитни очи на естественика.
— В шоколада няма нищо лошо — рече Нел. — Въпросът е дали имам нужда от него.
В диалога се получи доста дълга пауза, докато Гуендолин се мъчеше да намери какво да каже. Нел като че не очакваше отговор; тя беше изказала мнението си и за нея нещата бяха приключили.
— Добре — каза накрая Гуендолин, — ако решиш, че има нещо, от което имаш нужда, можеш да разчиташ, че ще се радвам да ти помогна.
— Предложението ви е голяма чест за мен. Много съм ви задължена, госпожо Хакуърт — отвърна Нел. Тя изрече това по перфектен начин, също като принцесата в някоя книга.
— Чудесно. Приятен следобед — пожела й Гуендолин. Тя хвана Фиона за ръка и я поведе нагоре по стълбите. Фиона започна да се тутка по начин, който беше идеално изчислен така, че да дразни, и отговаряше на въпросите на майка си само с кимвания и поклащания на главата, защото както винаги мислите й бяха на съвършено различно място. Щом стигнаха до временно предназначеното за тях помещение в крилото за гости, Гуендолин накара Фиона да легне, за да поспи, след което седна на малкото писалище, за да се оправи с очакващата я от известно време кореспонденция. Изведнъж обаче госпожа Хакуърт усети, че нейните собствени мисли са някъде другаде, защото разсъждаваше върху трите странни момичета — трите най-умни деца в академията на госпожица Матисън, — всяко от които си имаше свое собствено странно приятелство с „Буквара“. Погледът й се отклони от листовете медиатронна хартия, пръснати по писалището, отправи се навън, мина над тресавището, където бе започнал да ръми нежен дъждец. Гуен отдели почти цял един час на притесненията си за момичетата и букварите.