През последния следобед Хакуърт беше обливан от чувство за срам стотици пъти, но винаги го отпъждаше с разни разумни обяснения: Че какво му е толкова лошото на това, което правеше? Та той нямаше да продаде някоя от новите технологии, за които лорд Финкъл-Макгроу беше платил на отдел „Поръчки“ да му измислят. Нямаше пряко да извлича печалба от цялата работа. Просто се опитваше да осигури за наследниците си по-добро място под слънцето, което си бе задължение на всеки един баща.
Старият Шанхай беше много близо до Хуанг Пу; навремето мандарините бяха седели в летните си градини и се бяха наслаждавали на гледката. След няколко минути Хакуърт вече бе минал по един мост, за да влезе в Пудонг и се провираше през тесните проходи между осветените небостъргачи по посока на крайбрежието, което беше на няколко километра на изток.
Хакуърт бе направо катапултиран от чиновническия отдел в редиците на елита от „Поръчки“ заради изобретяването на медиатронните китайски пръчици. По онова време работеше в Сан Франциско. Компанията се бе замислила здраво за китайски неща в опитите си да вземе преднина пред нипонците, които вече бяха измислили начин да произвеждат доста поносим ориз (и то пет различни вида!) директно от Захранването, като по този начин минаваха метър покрай всичкия неолющен и прояден от плъхове ориз, което даваше възможност на два милиарда селяни да закачат на пирона конусовидните си шапки и да се захванат със сериозно прекарване на свободното си време — и хич не си мислете, че нипонците вече не бяха намислили поне няколко варианта за това с какво точно да го запълнят. Докато зубрел за нипонската ограничаваща преднина в нанотехнологичното производство на ориз, някакъв гений в главната квартира решил, че единственият начин да ги изпреварят с цяло рамо бил да се започне масово производство на цели менюта — от тестени панделки от оризово брашно та чак до интеинтерактивни сладки с късметчета. Хакуърт получи тривиалната на пръв поглед задача да програмира синтетичния компилатор, който да пресова китайските пръчици.
Трябва да се знае, че производството на подобно нещо от пластмаса беше идиотски лесно — полимерите и нанотехнологията си пасваха толкова, колкото пастата за зъби и тубичките. Хакуърт обаче, който си беше изял порцията китайска храна за цял живот по време на студентските си години, никога не бе харесвал особено пластмасовите пръчици, които бяха прекалено хлъзгави и коварни в тромавите ръце на един гуейло. Бамбукът беше далеч по-подходящ — и далеч по-лесен за програмиране, ако човек имаше поне една капка въображение. Щом като стигна до този поврат в мисленето си, той вече бе съвсем близо до момента, в който предложи идеята да се продава рекламно място върху проклетите неща, защото горната част на пръчиците и китайското колонно писмо си пасваха идеално. Не след дълго Хакуърт представи идеята пред началниците си: крайно удобни за използване бамбукоподобни пръчици с шарени рекламни съобщения, които непрестанно се движат нагоре-надолу по местата за хващане и то в реално време, също като заглавията на новините в „Таймс“. Заради това Хакуърт бе направо изритан нагоре до „Поръчки“ и през целия Тих океан до Атлантида/Шанхай.
Вече виждаше тези пръчици навсякъде. За лордовете на имуществото идеята се оказа източник на милиарди; за Хакуърт — увеличаване на заплатата с едноседмична надница. Ето това беше разликата между класите, точно това.
В сравнение с повечето други хора той въобще не беше толкова зле, но все пак това го тормозеше. Заради Фиона искаше повече. Искаше Фиона да порасне с някакво собствено имущество. И то не просто няколко пенита, инвестирани в стоки за широко потребление, а сериозна позиция в някоя голяма компания.
Единственият начин беше да си основеш своя собствена компания, която да заработи успешно. Хакуърт бе мислил за това от време на време, но не го бе направил. Не беше сигурен защо; та нали имаше един милион страхотни идеи. След това забеляза, че отдел „Поръчки“ е пълен с хора, които преливаха от идеи, но така и никога не основаваха свои собствени компании. Беше се срещнал с няколко от големите лордове, беше прекарал значително време с лорд Финкъл-Макгроу при разработването на Рънсибъл и се бе уверил, че всъщност те изобщо не бяха по-умни от него самия. Разликата беше в излъчването на личността, а не в природната интелигентност.