За Хакуърт вече бе твърде късно да променя характера си, но не и за Фиона.
Преди Финкъл-Макгроу да дойде при него с идеята за Рънсибъл, Хакуърт бе прекарал десетки часове в обмислянето на подобна идея, главно докато носеше Фиона на раменете си при разходките им в парка. Знаеше, че по всяка вероятност дъщеря му го усеща много далечен, макар че я обичаше толкова много — но само защото докато беше с нея, той не спираше да мисли за бъдещето й. Как можеше да възпита в нея емоционалната нагласа на благородниците — куража да поема рискове в живота си, да си основе компания, а защо не и няколко, след като са се провалили първите й опити? Беше чел биографиите на няколко от забогателите си връстници и бе открил няколко общи характеристики помежду им.
Точно когато щеше да се откаже и да припише всичко на случайните възможности, лорд Финкъл-Макгроу го покани в клуба си и съвсем изневиделица започна да му говори по същия проблем.
Финкъл-Макгроу не можеше да накара родителите на внучката си Елизабет да не я записват в същите училища, към които той самият бе загубил всякакво уважение; той нямаше никакво право да се намесва. Задълженията му на дядо бяха да опрощава и да прави подаръци. Но защо да не й подари нещо, което да запълни липсата във всички тези училища?
Звучи доста находчиво, беше казал Хакуърт, изненадан от открито изразената палавост на Финкъл-Макгроу. Но кое е това нещо, което може да запълни липсите?
Не знам точно, бе отвърнал Финкъл-Макгроу, но като за начало много ми се ще да се прибера вкъщи и да помисля върху смисъла на думичката покварен.
На Хакуърт не му беше необходимо да мисли кой знае колко дълго, може би защото той самият се занимаваше с тези разсъждения от толкова отдавна. Семенцето на новата идея беше пуснало филизи в ума му преди няколко месеца, но още не бе вързало по същата причина, поради която идеите му за основаване на компания никога не се и осъществиха: Някъде нещо му липсваше и както си даваше сега сметка, липсващото звено беше покварата. Лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу, самото въплъщение на викторианското целомъдрие, бе един покварен елемент. Той беше нещастен, защото децата му не бяха такива и се ужасяваше от мисълта, че Елизабет ще бъде възпитана в същата блудкава традиция, в която бяха израснали родителите й. Затова сега се опитваше да поквари собствената си внучка.
Няколко дни по-късно златният писец на ланеца на часовника на Хакуърт позвъни. Хакуърт извади празен лист хартия и даде съобщение за получаване на пощата си. На страницата се появи следното:
Гарванът