Хакуърт беше готов да не обърне внимание на подобна подигравка; вероятно това бе единственият начин, по който момчето можеше да свали шапката надолу по склона, тъй като от гледна точка на безопасността трябваше да държи кормилото с двете си ръце.
Младежът обаче май не беше задействал спирачките си и както все повече ускоряваше по посока на Хакуърт, дори седна, като махна и двете си ръце от кормилото и хвана периферията на цилиндъра. Хакуърт си помисли, че се приготвя да му го хвърли назад, докато прелита покрай него, но вместо това той просто я смъкна още по-надолу към ушите си и се ухили нагло, докато минаваше покрай него.
— Ей! Спри! Това е моята шапка! — изкрещя Хакуърт, но момчето не спря. Хакуърт стоеше до колелото си и гледаше с невярващи очи как младежът изчезва в далечината. След това включи помощното задвижване на велосипеда си и хукна да го гони.
Най-естествената му реакция би била да повика полицията. Но тъй като се намираха на Високото шосе, отново щеше да дойде шанхайската полиция. Така или иначе обаче, те нямаше да реагират достатъчно бързо, за да успеят да хванат момчето, което вече почти бе стигнало до края на Високото шосе, където можеше просто да свие към някоя от Земите под аренда.
Хакуърт почти успя да го хване. Без помощното захранване нямаше да има никакъв проблем, защото Хакуърт правеше упражнения в клуба си всеки ден, а момчето имаше възпълничкия, отпуснат външен вид, типичен за отрепите. То обаче разполагаше с доста голяма преднина от самото начало. Докато стигнат до рампата, която водеше надолу към Земите под аренда, Хакуърт вече бе стопил разстоянието до десет-двайсет метра, което беше достатъчно близо, за да се изкуши да го последва надолу по рампата. На една табела над главата си видя надписа: ОМАЯ.
И двамата набраха още по-голяма скорост на рампата и момчето пак посегна с две ръце към периферията на цилиндъра. Този път обаче предната гума на велосипеда му се изкриви встрани и то излетя от седалката си. Велосипедът му се понесе нанякъде и се блъсна в нещо. Момчето се удари в земята, направи кълбо напред, след което се изпързаля два-три метра. Цилиндърът, чиято горна част се бе посплескала, се търколи по периферията си, подскочи на няколко пъти, заклати се и спря. Хакуърт наби спирачки, но подмина момчето на известно разстояние. Също както и предишния път, му отне доста по-дълго време да се обърне, отколкото му се искаше.
И едва тогава си даде сметка, че момчето не е било само, а е част от някаква банда — вероятно същата групичка, която бе видял в Шанхай; че го бяха проследили по Високото шосе и се бяха възползвали от отлитането на шапката му, за да го примамят да влезе в Земите под аренда; и че останалата част от бандата — четири-пет момчета на велосипеди — летеше надолу по рампата към него; и в морето от светлината на всички медиатронни билбордове на Земите под аренда проблясваха хромираните вериги на нунджагата им.
Още от петгодишна възраст Миранда искаше да участва в интерактиви. През ранните си юношески години, след като мама я бе отвела от баща й и парите му, тя беше работила като момиче за всичко: режеше лук и лъскаше сребърните подноси, формите за кекс, зидарските мистрии и лозарските ножици на хората. Когато се научи прилично да си прави прически и да си слага грим, за да минава за осемнайсетгодишна, започна да работи като гувернантка в продължение на пет години, което се заплащаше малко по-добре. С външен вид като нейния вероятно можеше да си намери работа и като камериерка, главна прислужница или икономка, но тя предпочиташе професията на гувернантката. Колкото и лоши неща да й бяха причинявали родителите й през цялото време, то поне я бяха изпратили в някои добри училища, в които се бе научила да чете гръцки, да спряга латинските глаголи, да говори няколко романски езика, да чертае, да рисува, да прави елементарни изчисления и да свири на пиано. Докато работеше като гувернантка можеше да прилага всичко, което бе научила. И освен това предпочиташе дори и най-злите деца пред възрастните.
Когато родителите замъкваха най-накрая изтощените си задници до вкъщи, за да отделят малко ценно време на децата си, Миранда хукваше към подземните квартали и се вмъкваше в най-евтиния и долнопробен интерактив, който можеше да намери. Нямаше да направи грешката да си харчи всичките пари, за да бъде в някой лъскав интерактив. Искаше да й плащат, а не да плаща, а човек можеше да упражнява интеракторското си майсторство в един елементарен екшън също толкова добре, колкото и в един класически Шекспир.