Фред Епидермис беше пуснал на сцената модел „Съзвездия“. Миранда се бе изправила пред една чисто черна стена, изпъстрена с двайсет-трийсет хиляди отделни точици бяла светлина. Когато се възприемаха като цялост, те оформяха нещо като триизмерно съзвездие на Миранда, което следваше движенията на нейното тяло. Всяка точица светлина маркираше един от нанозитите, които бяха вкарани в кожата й чрез тат-машината по време на онези шестнайсет часа. Не се виждаха обаче нишките, които ги свързваха в цялостна мрежа — една нова телесна система, която се припокриваше и преплиташе с нервната, лимфната и съдовата.
— Боже мили! Това да не е някоя втора Хепбърн! — възкликна Фред Епидермис, който я наблюдаваше на един друг екран извън сцената.
— Това е Джоуди — отвърна тя, но се обърка с думите, защото звездното пространство се задвижи по следите на разместванията по челюстта и устните й. Навън Фред Епидермис направо щеше да побърка контролното табло в опитите си да разгледа цялото й лице, което беше плътно като ядро на галактика. В сравнение с него ръцете и краката й бяха просто призрачни мъглявини, а тилът й почти не се виждаше, като всичко на всичко около скалпа й имаше стотина нанозити, които приличаха на зенита на геодезически купол. Очите представляваха празни дупки, освен (представяше си тя) когато не ги държеше затворени. Само за да провери дали това наистина е така, Миранда премигна срещу медиатрона. Нанозитите на клепачите й бяха гъсти като тревни стръкове на игрище за голф, но бяха в синхрон с изключение на случаите, в които клепачът излизаше извън окото. Фред Епидермис усети движението на клепача и пусна такова увеличение на мигащото й око, че тя за малко да си седне на задните части. Чу го как мърмори доволно:
— Ще свикнеш, скъпа. Само задръж за малко да проверя нанозитите на устните ти.
Той се съсредоточи върху устните й, въртя ги насам, после натам, докато тя през това време ги бръчкаше и свиваше. Беше много доволна, че бе в безсъзнание, докато й правеха устните; в тях имаше хиляди нанозити.
— Струва ми се, че си имаме истинска артистка — каза Фред Епидермис. — Я да те пробвам в една от най-трудните ни роли.
Изведнъж на медиатрона се появи синеока жена с руса коса. Тя имитираше напълно поведението на Миранда, имаше буйна коса, носеше бял пуловер с едно голямо F в средата, както и зашеметяващо къса пола. Държеше в ръце някакви големи и цветни пухкави неща. Миранда разпозна в нея — от старите пасиви, които бе гледала по медиатрона — американска тийнейджърка от предишния век.
— Това е Душичка. За нас с теб е малко старомодна, но пък тия, дето пътуват в метрото, я харесват много — обясни Фред Епидермис. — Е, твойта мрежа е малко над нейното ниво, но мамка му, винаги даваме на клиентите онова, което искат — да ги размърдаме ония наддавания, нали се сещаш.
Миранда обаче не го слушаше; за първи път й се случваше да гледа как някой повтаря напълно нейните движения, защото сцената проектираше мрежата й върху въображаемото тяло. Миранда присви устни, както след като си сложеше червило, и Душичка направи същото. Тя премигна и Душичка също премигна. Пипна си носа и по лицето на Душичка се появиха разни тампони.
— Дай сега да те пробваме и в една сцена — каза Фред Епидермис.
Душичка изчезна и на нейно място се появи един електронен формуляр с празни графи за името, разни номера, дати и други данни. Фред мина набързо през него, още преди Миранда да успее да го изчете; за суха тренировка нямаха нужда от договор.
След това тя отново видя Душичка, но този път от два различни ъгъла на камерата. Медиатронът се бе разделил на няколко панела. Единият даваше кадър с лицето на Душичка, което продължаваше да следва движенията на лицето на Миранда. Другият показваше как Душичка и някакъв възрастен господин стоят в някаква стая, пълна с разни големи машини. На друг панел се виждаше възрастният мъж в близък план, чиято роля — както осъзна Душичка — се играеше от Фред Епидермис. Възрастният господин каза:
— Не забравяй, че обикновено правим този епизод в сцените за глава, така че не е необходимо да контролираш ръцете и краката на Душичка, а само лицето й…
— А как мога да ходя насам-натам? — попита Миранда. Устните на Душичка се движеха заедно с нейните, при което от медиатрона долетя гласът й — писклив и задъхан едновременно. Сцената беше програмирана да приема сигналите от нанофоните в гърлото й и да ги пуска в различен формат.