— За това трябваше да се бия, Нел — обясни той. — Здравата се борих, защото другите щяха да го разглобят, за да му вземат частите. Давам ти го на теб.
Приличаше на плоска, украсена кутия. Нел веднага разбра, че е нещо много хубаво. Не бе виждала кой знае колко хубави неща през живота си, но те си имаха свое излъчване, бяха тъмни и пикантни като шоколад, със златисти проблясъци тук-там.
— С двете ръце — нареди Харв, — защото е доста тежко.
Нел протегна двете си ръце и го взе. Харв беше прав — нещото бе далеч по-тежко, отколкото изглеждаше. Наложи й се да го постави на скута си, за да не го изпусне. Не беше никаква кутия. Бе нещо монолитно. На горната му повърхност имаше изписани златни букви. Левият ръб бе закръглен и гладък, направен от нещо, което при допир беше топло и меко, но иначе здраво. Другите ръбове бяха леко вдлъбнати и с кремав цвят.
Харв не можеше да чака.
— Отвори го де — каза той.
— Ама как?
Харв се наведе към нея, хвана горния десен ъгъл с пръст и го вдигна. Капакът на нещото се завъртя около някакво приспособление в лявата част, като поведе след себе си цяло множество кремави листа.
Под корицата имаше лист хартия с някаква снимка и още букви.
На първата страница на книгата бе нарисувано малко момиченце, което седи на една пейка. Над пейката имаше нещо като стълба, само дето беше хоризонтална, подпряна на стълбове от двете страни. По стълбовете нагоре пълзяха плътни филизи и сграбчваха стълбата, при което от тях излизаха огромни цветове. Момиченцето беше с гръб към Нел; гледаше към някакъв тревист склон, обсипан с малки цветчета, който слизаше до едно синьо езерце. От другата страна на езерцето се издигаха високи планини, също като тези, които май имаха в централната част на Ню Шузан, където бяха летните къщи на най-заможните вики. Момиченцето бе отворило някаква книжка в скута си.
На следващата страница имаше малка рисунка в горния ляв ъгъл, която се състоеше от още повече филизи и цветчета, обгърнали една гигантска буква под формата на яйце. Останалата част от страницата обаче не съдържаше нищо друго, освен малки черни буквички без каквато и да било декорация. Нел я отгърна и откри още две страници с букви, макар че две от тях бяха големи и наоколо им бяха нарисувани разни работи. Отвори още една страница и намери нова снимка. На нея момиченцето бе оставило книжката си настрана и говореше на някаква голяма черна птица, която очевидно си бе заплела крака във филизите над главата му. Нел отгърна нататък.
Страниците, които вече бе видяла, се намираха под левия й палец. Опитваха се да се измъкнат изпод него, сякаш бяха живи. Трябваше да натиска все по-силно, за да ги задържи там. Най-накрая така се надигнаха, че се изплъзнаха от палеца й и пляс-пляс-пляс се върнаха до началото на историята.
— Имало едно време — чу се женски глас — едно малко момиченце на име Елизабет, което обичало да седи в беседката в градината на дядо си и да чете книжки с приказки. — Гласът беше нежен, сякаш говореше точно на нея и имаше богат викториански акцент.
Нел затвори книгата със замах и я бутна встрани. Тя се хлъзна по пода и спря точно до дивана.
На следващия ден приятелят на мама Тад се прибра в много лошо настроение. Тръшна картона с шест бутилки бира на кухненската маса, извади си една и тръгна към всекидневната. Нел се опита да не му се вре из краката. Тя си взе Дивозавър, Патето, Зайчето Питър и Пурпур, магическата пръчица, една хартиена кесия, която всъщност бе колата за децата й и едно парче шперплат, което беше сабята против пирати. После хукна към стаята, в която спяха двамата с Харв, но Тад вече бе влязъл там с бирата в ръка и бе започнал да рови из нещата на дивана, за да намери дистанционното за медиатрона. Захвърляше много от играчките на Нел и Харв на земята, а по едно време стъпи с босия си крак върху книгата.
— Ох, мамка му! — изкрещя Тад. Погледна надолу към книгата с невярващ поглед. — Какво е това, за Бога? — Той се извъртя с намерение да я ритне, след това се замисли, защото се сети, че е бос. Вдигна я от пода и я претегли на ръка, докато гледаше Нел втренчено, сякаш за да определи обхвата и азимута й. — Тъпа малка пикла, колко пъти трябва да ти казвам да си държиш подредени проклетите лайна? — След това се извърна леко, уви ръка около тялото си и метна книгата право към главата й, както се хвърля фризби.
Нел стоеше и гледаше как книгата се приближава бързо към нея, защото въобще не й хрумна, че трябва да се дръпне, но в последния момент кориците се отвориха. Страниците ги последваха. Свиха се като пера при допира в лицето й и тя не почувства никаква болка.