На един голям кораб, съпровождана от много воини, слуги и възрастни, тя преплувала обратно морето и се върнала при Черната крепост. Докато приближавала към голямата желязна врата, Харв я видял от най-високата част на крепостта и й казал грубо да си върви, защото принцеса Нел толкова се била променила по време на Похода, че Харв вече не можел да я познае.
— Дошла съм да те освободя — рекла му принцесата.
Харв пак й казал да си върви, защото той се чувствал напълно свободен сред стените на Черната крепост.
Принцеса Нел пъхнала дванайсетте ключа в дванайсетте катинара и започнала да ги отваря един по един. Когато ръждивата врата на крепостта най-сетне се отворила със скърцане, тя видяла, че Харв е застанал с лък в ръка, а на опънатата тетива имало стрела, насочена право към сърцето й. Той отпуснал тетивата, стрелата се забила в гърдите й и тя щяла да умре, ако не носела един медальон с капаче, който Харв й бил подарил преди много години, още преди Нел да напусне крепостта. Стрелата се забила в медальона и го счупила. В същия момент Харв бил покосен от стрелата на един от воините на принцесата. Нел се втурнала към убития си брат и плакала на тялото му три дни и три нощи. Когато накрая сълзите й пресъхнали, тя видяла, че Черната Крепост се е превърнала в нещо много красиво; защото реката от сълзи, потекла от очите й, била напоила земята и за една нощ били израснали красиви градини и гори. Черната крепост вече не била черна, а сияен фар, изпълнен с най-различни красиви неща. Принцеса Нел заживяла в този палат и управлявала острова до края на живота си, но всяка сутрин тя излизала на разходка в градината, където бил загинал Харв. Минала през много приключения и станала велика кралица, а след известно време срещнала един принц, народили им се много деца и заживели щастливо.
— Какво означава „приключение“? — попита Нел.
Думата беше изписана върху страницата. След това и двете страници се изпълниха с движещи се картинки, които изобразяваха най-различни славни неща: момиченца в брони се преборват с дракони с мечове, момиченца, които яздят на бели еднорози през гората, момиченца, които висят по разни клони, плуват в синия океан, управляват космически ракети. Нел остана дълго пред картинките и след известно време всички момиченца започнаха да й изглеждат като нея, но на по-голяма възраст.
Докато напредваше по Високото шосе върху вихрогона си, придружен от двамата си асистенти — Чанг и госпожица Пао, съдия Фенг видя как Земите под аренда са потънали в зловонна мъгла. Смарагдовите високи части на Атлантида/Шанхай се носеха над мърсотията. Множество аеростати с огледална повърхност заобикаляха тази висока територия, за да я предпазват от по-големите и видни натрапници; оттук, на много километри разстояние, отделните пазачи, разбира се, не се виждаха, но като цяло присъствието им можеше да се забележи — едва доловим проблясък във въздуха, обширен мехур, абсолютно прозрачен, който обгръщаше неприкосновената територия на англо-американците и който се опъваше в едната посока или другата, но никога не се спукваше.
Гледката се наруши при приближаването им към Земите под аренда и навлизането им във вечните им мъгли. Докато се придвижваха по улиците на Земите под аренда, съдия Фенг на няколко пъти направи един особен жест: свиваше пръстите на дясната си ръка под формата на цилиндър, сякаш хващаше някакво невидимо бамбуково стъбло. С другата си ръка правеше нещо като купичка, която се превръщаше в черна пещера под дясната му ръка, при което той надничаше вътре. Когато се взираше в така образуваното джобче с въздух, той виждаше как тъмнината вътре е изпълнена с искряща светлина — бе като да гледаш във вътрешността на пещера, пълна със светулки, само дето тези тук бяха многоцветни, а всички цветове бяха ясни и чисти като цветовете на скъпоценни камъни.
Хората, които живееха в Земите под аренда и които правеха този жест много често, бяха развили усет към онова, което ставаше в микросвета. Усещаха, когато нещо не беше както обикновено. Ако жестът се направеше по време на тонерна война, резултатът бе направо невероятен.
Днес нивата бяха много далеч от тези по време на тонерна война, но все пак си бяха доста високи. Съдия Фенг предположи, че това има нещо общо с целта на тази поръчка, която госпожица Пао беше отказала да обясни.
В крайна сметка се озоваха в един ресторант. Госпожица Пао настоя да вземат маса на терасата, въпреки че се канеше да вали. И седнаха така, че виждаха улицата три етажа по-долу. Дори от такова малко разстояние беше много трудно да се различават лицата през наситената мъгла.