— Първо на първо, книгите не са чак толкова много — обясни съдия Фенг. Госпожица Пао и Чанг се засмяха, но съдията не изглеждаше като да си прави някаква шега. Това си беше просто наблюдение. — Вие какви заключения си правите, госпожице Пао? — попита съдията.
— Две различни страни претърсват Земите под аренда за една и съща книга — отвърна госпожица Пао.
Не беше необходимо да пояснява, че обект на това претърсване е вероятно книгата, която беше открадната от господина на име Хакуърт.
— Имате ли някакви предположения за идентичността на тези две страни?
Госпожица Пао отвърна:
— Разбира се, нито едно от двете устройства не носи знака на производителя си. По това с ушите като на прилеп е изписано навсякъде д-р Х.; повечето от характеристиките му сякаш са резултат от еволюция, а не произведени, а „Циркът“ на доктора не е нищо повече от едно усилие да се събират еволюирали червейчета, които притежават полезни характеристики. На пръв поглед другото устройство може да е било произведено от който и да било от машиностроителните заводи, принадлежащи към основните филозони — като Нипон, Нова Атлантида, Индустан, Първата разделена република могат да бъдат първите заподозрени. При едно по-внимателно вглеждане обаче, се открива ниво на елегантност…
— Елегантност?
— Извинете ме, Ваша светлост, този термин не може да се обясни много лесно — има едно неизречимо качество при някои технологии, което производителите обикновено описват като прилично, приятно от техническа гледна точка или добро попадение — това са все знаци, че е било направено с много желание от някой, който е бил не просто мотивиран, ами и вдъхновен. Това е и разликата между инженера и спеца.
— Или между инженера и артифекса? — попита съдия Фенг.
По лицето на госпожица Пао премина нещо като усмивка.
— Страхувам се, че съм вкарал онова малко момиченце в много по-голяма каша, отколкото въобще съм предполагал — поклати глава съдията. Той нави обратно листа и го върна на госпожица Пао. Чанг пък постави чашата чай обратно пред съдията и му наля още чай. Без да си дава сметка, съдията събра палеца и върха на пръстите си и тупна леко по масата няколко пъти.
Това беше един много древен жест в условията на Китай. Според легендата един от най-ранните императори обичал да се облича като съвсем обикновен човек и да обикаля из Средното кралство, за да види как се справяли с живота селяните. Много често, докато той и свитата му седели на някоя маса в някоя странноприемница, той наливал чай на всички. Те не можели да се поклонят до земята на своя господар, защото така щели да издадат самоличността му, затова започнали да правят този жест, при който с ръката си имитирали нещо като коленичене. Сега китайците използваха жеста, за да си благодарят един на друг по време на вечеря. От време на време съдията се улавяше, че го прави, и си мислеше колко е странно да си китаец в един свят, където император няма.
Той седеше със скръстени в ръкавите ръце и си мислеше за това и за други работи, докато наблюдаваше как парата се вдига от чая му и се превръща в мъгла при кондензацията си около телата на микро-аеростатите.
— Много скоро ние ще се намесим в живота на господин Хакуърт и д-р Х. и ще научим нещо повече, като видим как реагират. Аз ще обмисля как е най-добре да направим това. Междувременно нека да помислим за момиченцето. Чанг, иди до апартамента й и разбери дали е имало някакви неприятности — дали се навъртат ня какви подозрителни типове.
— Сър, с цялото ми уважение към вас, искам да ви кажа, че всички, които живеят в сградата на момиченцето, са подозрителни.
— Знаеш какво имам предвид — погледна го съдията с известно снизхождение. — Сградата би трябвало да си има система за филтриране на нанозити от въздуха. Ако тя работи както трябва и ако момиченцето не изнася книгата си извън сградата, то тогава тя ще остане незабелязана за тях. — Съдия Фенг направи една черта в праха върху корицата на книгата и стри тонера между пръстите си. — Говори със собственика на сградата и му кажи, че въздушно-филтриращата му система ще бъде прегледана, но това е действителна проверка, а не просто изнудване за подкуп.
— Да, сър — отвърна Чанг. Той бутна назад стола си, стана, поклони се и излезе от ресторанта, като се спря само за да си вземе една клечка за зъби от кутийката до изхода. Щеше да е напълно в реда на нещата, ако си бе довършил обяда, но Чанг още преди това беше изразил загриженост за състоянието на момиченцето и очевидно не искаше да губи и минута време.