Всяка от дванайсетте ложи си имаше отделна врата, както и подвижна завеса отпред, за да могат хората вътре да имат някакво уединение между отделните части на пиесите. Менажерите на театъра бяха направили така, че завесите да бъдат проядени от молци, за да ги сменят с подвижни звукоизолирани екрани, бяха махнали седалките и ги бяха свалили в мазето. И сега всяка ложа се бе превърнала в индивидуална стая под формата на яйце с размерите на сцена за тяло. Тези дванайсет сцени докарваха седемдесет и пет процента от приходите в кеш на театър „Парнас“.
Миранда винаги пристигаше в сцената си половин час по-рано, за да направи една бърза проба на мрежата си. Нанозитите не бяха вечни — статичното електричество и космическите лъчи можеха да ги извадят от строя и ако човек позволеше на инструмента си да се развали от единия мързел, по-добре да не се наричаше интерактор.
Миранда бе украсила мъртвите стени на сцената си с плакати и фотографии на изпълнители на роли — предимно актриси от пасивите на двайсети век. В единия ъгъл имаше стол за ролите, които изискваха да седи. Имаше освен това и малка масичка, където тя постави тройното си кафе със сметана, двулитрова бутилка с минерална вода, както и кутийка с бонбончета за гърло. След това се разсъблече, докато остана по черно трико и чорапогащи, като закачи дрехите си за навън на едно дръвче до вратата. Някой друг интерактор можеше да се съблече гол, да си остане по обикновените дрехи или да облече нещо, което пасва на ролята, която щеше да играе, ако имаше късмета да знае предварително коя ще е тя. Сега засега обаче Миранда никога не беше предизвестявана. Имаше заявена поръчка за Кейт в интерактивната версия на „Укротяване на опърничавата“ (което беше една касапска боза, но пък доста популярна сред определена прослойка от потребителите-мъже); Скарлет О’Хара от интерактива „Отнесени от вихъра“; една двойна агентка на име Илзе от трилър за шпионаж, чието действие се развива на влак, пътуващ през нацистка Германия; и Рия — девойка нео-викторианка, изпаднала в най-различни затруднения, в „Пътя на коприната“ — приключенска романтична комедия в интерактивна версия, чието действие се развива в гадната част на съвременен Шанхай. Тя сама беше създала тази роля. След като се бяха появили добри отзиви („един забележително Риялистичен портрет от новоизгрялата звезда Миранда Редпат!“), тя я бе играла в продължение на два месеца, макар че цената й беше станала толкова солена, че повечето потребители си избираха някоя от дубльорките или се принуждаваха да гледат пасивно за една десета от сумата. Разпространителят обаче беше оплескал нещата с връзките с обществеността, когато се бяха опитали да го пуснат и на пазара извън Шанхай, поради което „Пътя на коприната“ сега бе изпаднал в забрава, а междувременно хвърчаха глави.
Четири водещи роли беше горе-долу пълният капацитет на онова, което Миранда можеше да побере едновременно в главата си. С помощта на дубльора можеше да се изиграе всяка роля, дори преди да е била видяна изобщо, ако не искаш да станеш за смях. Ала Миранда вече си имаше изградена репутация и не можеше да си гледа работата през пръсти. За да запълва празните моменти, когато нещата се развиваха прекалено бавно, тя се възползваше и от други предложения, под друго име, за по-леки ангажименти: предимно глас зад кадър, плюс всякакви неща, свързани с детските предавания. Тя самата нямаше деца, но и досега продължаваше да си кореспондира с онези, за които бе работила като гувернантка. Обичаше да прави интерактиви за деца, а освен това си беше и добро упражнение за гласа, когато трябваше да се рецитират тия глупави детски стихчета.
— Зареди Кейт от „Опърничавата“ — каза тя и съзвездието под формата на Миранда се смени от тъмнокоса жена със зелени, котешки очи, облечена в концепцията на някой моделиер за това как би трябвало да изглежда богатата жена през италианския Ренесанс. Миранда имаше големи очи като на заек, докато Кейт беше с котешки, а котешките очи се използваха по различен начин в сравнение със заешките, особено когато трябваше да се изрече някоя особено духовита забележка. Карл Холивуд — основателят на компанията и неин драматург, който бе гледал пасивно всичките й „Опърничави“, й беше казал, че трябва да поработи повечко върху това. Не бяха много посетителите, които обичаха да гледат Шекспир или дори знаеха кой е той, но тези, които все пак го правеха, бяха доста високо на стълбицата за заплатите и си струваше човек да се погрижи за тях. Обикновено подобен аргумент на Миранда не й действаше, но тя непрекъснато откриваше, че някои от тези (богати сексистки настроени снобски простаци) господа са невероятно добри интерактори. А всеки добър професионалист можеше да ви каже, че е много рядко удоволствието да интерактира с клиент, който знае какво да прави.