Смяната съчетаваше в себе си върховото време за гледане на телевизия в Лондон, Източното и Западното крайбрежия. По средноевропейското време то започваше около девет часа вечерта, когато лондончани привършваха вечерята си и си търсеха някакво забавление, и свършваше около седем часа сутринта, когато калифорнийците си лягаха. Независимо от това в кой часови пояс бяха, интеракторите се опитваха да работят точно по това време. В Шанхайския часови пояс Смяната течеше от около пет часа сутринта докъм началото на късния следобед и Миранда нямаше нищо против да остане и след края на работното време, ако някой Калифорнийски баровец иска да се позабавлява с интерактив късно през нощта. Някои от колегите й в нейната компания започваха работа едва късно през деня, но Миранда все още мечтаеше да живее в Лондон и копнееше за вниманието на изисканите клиенти от този град. Поради което винаги идваше рано на работа.
Когато свърши със загрявката и продължи нататък, откри, че вече я чака един анонс. Отговорникът за екипите, който представляваше едно полуавтономно софтуерно устройство, бе събрал състав от деветима клиенти, които бяха достатъчно за второстепенните роли в „Първа класа до Женева“ — някаква интрига, която се завърта сред богаташи във влак, пътуващ из окупирана от нацистите Франция, което сред интерактивите беше същото като „Капан за мишки“ за стария вид театър. Беше пиеса с доста роли: девет второстепенни роли, които трябваше да се играят от тези, които си плащат, и три по-основни роли, които се играеха от тези, на които се плащаше, като Миранда. Един от героите, за които другите не знаеха, беше шпионин на Съюзниците. Друг пък бе таен полковник от СС, трети беше тайно евреин, а четвърти — агент на чекистите. Понякога имаше по някой германец, който се опитваше да дезертира към страната, на Съюзниците. Човек обаче никога не знаеше кой кой е при започване на интерактива; компютърът си въртеше ролите както си иска.
Приходите бяха добри поради високото съотношение между парите на клиентите и това, което й плащаха. Миранда прие условно анонса. Една от другите главни роли още не беше запълнена и докато чакаше, тя предложи и получи и една допълнителна работа. Компютърът я превърна в очарователна млада дама, чието лице и прическа изглеждаха типични за лондонската мода в момента; беше облечена в униформата на стюардеса от Британските авиолинии.
— Добър вечер, господин Оръмленд — каза тя набързо, след като прочете дубльора. Компютърът направи гласа й дори още по-закачлив, а също така леко коригира акцента й.
— Добър вечер, ъ-ъ, Маргарет — отвърна скулестият британец и се облещи от един панел на медиатрона й. Носеше очила с половинки стъкла и трябваше да примижи, за да прочете името й на значката. Вратовръзката му беше разхлабена, в едната си космата ръка държеше чаша с джин и тоник и показа одобрение от това, което видя в лицето на Маргарет. Което си бе направо гарантирано, защото Маргарет беше измайсторена от един маркетингов компютър в Лондон, който знаеше за вкуса на този господин по отношение на женската плът много повече, отколкото самият господин предполагаше.
— Шест месеца без почивка?! Каква скука — каза Миранда/Маргарет. — Сигурно се занимавате с нещо изключително важно — продължи тя с лек намек, но без да бъде гадна, поддържайки леката шега, която вървеше между двамата.
— Да, струва ми се, че дори правенето на много пари по някое време става досадно — отвърна мъжът с почти същия тон.
Миранда хвърли един поглед към списъка с имената на участниците в „Първа класа до Женева“. Щеше да й се стъжни, ако този господин Оръмленд се окажеше прекалено разговорлив и я принудеше да се захване с някоя от по-водещите роли. Макар че изглеждаше доста разумен и начетен тип.