— Знаете ли, сега е много подходящо време за пътуване до Западна Африка на Атлантида, а въздушният кораб „Златен бряг“ трябва да замине по разписание след две седмици — да ви резервирам ли една самостоятелна кабина? А може и компаньонка, ако желаете?
Господин Оръмленд изглеждаше доста несигурен.
— Можете да кажете, че съм старомоден — рече той, — но като чуя Африка, винаги се сещам за СПИН и паразити.
— О, не е така в Западна Африка, не и в новите колонии. Искате ли една бърза обиколка?
Господин Оръмленд хвърли към Миранда/Маргарет дълъг, обхождащ, замечтан поглед, въздъхна, погледна си часовника и като че ли се сети, че тя е само едно въображаемо същество.
— Не, но благодаря все пак — отвърна й и я изключи. При това съвсем навреме; съставът за „Женева“ току-що се беше попълнил. Миранда разполагаше само с няколко секунди да се пренастрои и да влезе в образа на Илзе, когато се озова седнала в едно първокласно купе на пътнически влак от средата на двайсети век, вторачена в огледалото в една руса, синеока, скулеста, снежна кралица. В скута й имаше разгънато писмо, написано на идиш.
Значи тази нощ тя беше тайната еврейка. Накъса писмото на малки парченца и ги пусна през прозореца, след което направи същото и с две звезди на Давид, които извади от несесера си за бижута. Това беше напълно интерактивно представление и нищо не можеше да попречи на другите герои да проникнат в купето й и да преровят всичките й вещи. След това довърши поставянето на грима и дооправянето на тоалета и се отправи към вагон-ресторанта за вечеря. Повечето от другите герои вече бяха там. Деветимата аматьори бяха схванати и непохватни както обикновено, а другите двама професионалисти обикаляха сред тях и се опитваха да ги поотпуснат, да разчупят тая тяхна стеснителност и да ги вкарат в ролите им.
В крайна скетка „Женева“ продължи цели три дълги часа. Представлението се провали почти напълно от един от участниците, който съвсем очевидно се бе записал само за да оправи Илзе в леглото. Оказа се, че той е тайният полковник от СС; обаче така се беше натопорчил да изчука Илзе, че през цялата вечер нито за миг не успя да влезе в ролята си. Накрая Миранда го примами в кухнята на вагон-ресторанта, заби един огромен кухненски нож в гърдите му и то остави в хладилника. Беше играла тази роля няколкостотин пъти и знаеше разположението на всеки потенциално смъртоносен предмет във влака.
Смяташе се, че след интерактив е добре да се отиде в Зелената стая — една виртуална кръчма, където човек можеше да си побъбри вече извън ролите с другите участници. Този път Миранда пропусна събитието, защото знаеше, че онзи мизерник ще я чака там.
Следваше дрямка за около час-два. Най-гледаното време в Лондон беше свършило, а нюйоркчани още не бяха приключили с вечерята. Миранда отиде до банята, после изяде един сандвич, след което се захвана с няколко неща за деца.
Децата по Западното крайбрежие тъкмо се връщаха от училище и скачаха направо във високо платените образователни интерактиви, които родителите им осигуряваха за тях. Те представляваха едно голямо разнообразие от изключително кратички, но много забавни роли; за нула време лицето на Миранда беше модифицирано в патица, зайче, говорещо дърво, загадъчната като живота Кармен Сандиего, както и отвратително преситения динозавър Дууги. В най-добрия случай всяко от тях имаше не повече от няколко реплики:
— Точно така! С „б“ започва думичката „балон“! Аз обичам да си играя с балончета, Матю, а ти?
— Хайде, Виктория, кажи го, можеш!
— Мравките-воини имат по-големи и по-силни челюсти от дружките им работнички и играят ключова роля при защитата на мравуняка от хищници.
— Моля те, не ме хвърляй в тези бодливи храсти, лисане Бр’ер!
— Здравей, Робърта! Цял ден ми липсваше. Как мина екскурзията ти до Дисниленд?
— Въздушните кораби през двайсети век били пълни с лесно запалим водород, изключително скъп хелий или горещ въздух, който не ставал за нищо, докато в нашите съвременни версии няма въобще нищо. С помощта на силно устойчивите наноструктури може да се извлече буквално всичкия въздух от корпуса на кораба, за да се напълни той с вакуум. Някога качвал ли си се на въздушен кораб, Томас?