— Да. Часовник на ланец с най-различни неща по него, писалка и…
— Това е всичко.
Чанг изглеждаше съвсем мъничко объркан, но преди всичко дълбоко удовлетворен, сякаш току-що се бе сдобил с безкрайно щедър дух.
— А книгата дори не си струва да се спомене.
— Всъщност не.
— Приличаше на някаква антика. Доста е ценна или може би греша?
— Фалшификат. Подобни неща са много популярни сред нас. Просто един начин да си направиш внушителна на вид библиотека, без да се разориш.
— А-ха, това обяснява всичко — съгласи се господин Чанг, но с всяка изтекла минута задоволството му ставаше все по-голямо. Ако Хакуърт продължеше да го убеждава по въпроса за книгата, без съмнение щеше да се тръшне на дивана и да заспи като бебе. — Все пак трябва поне да спомена за нея в доклада си, който ще бъде получен и от властите на Нова Атлантида, тъй като в този случай жертвата принадлежи към тази филозона.
— Недейте — каза Хакуърт, като най-сетне се обърна, за да погледне Чанг в очите за първи път. — Не я споменавайте.
— Изобщо не мога да разбера какъв е мотивът ви да казвате това — поклати глава Чанг, — но така или иначе нямам голям избор в това отношение. Ние сме под строгото наблюдение на началниците си.
— Може би просто трябва да обясните на началниците си моите съображения по този въпрос.
Лейтенант Чанг прие това предложение с израз на голямо подозрение.
— Господин Хакуърт, вие сте един много умен човек — както вече подразбрах от вашата взискателна и много отговорна професия, но ме е срам да ви кажа, че вашият отлично премислен и непочтен план може и да не проработи. Моят началник е много суров по отношение на задачите ни, без въобще да се съобразява с чувствата на хората. Ако трябва да съм съвсем откровен — и ви го казвам с пълна убеденост — не е напълно без етични недостатъци.
— А-ха — изръмжа Хакуърт, — значи, ако следя добре мисълта ви…
— О, не, господин Хакуърт, аз следвам вас.
— …призивът към състрадание няма да свърши работа и ще трябва да го склоним, като използваме друга стратегия, може би свързана с тези етични слабости.
— За този подход въобще не се бях сетил.
— Може би трябва да помислите или дори да направите някои проучвания за нивото и вида на подбудите, които могат да бъдат намерени — предложи Хакуърт и изведнъж тръгна към изхода. Лейтенант Чанг го последва.
Хакуърт каза на входната врата да се отвори и отстъпи встрани, за да може Чанг да си вземе шапката и чадъра от закачалката.
— А след това се върнете обратно при мен и ми го кажете колкото може по-простичко и директно. Лека нощ, лейтенант Чанг.
Докато караше колелото си към портата на път за Земите под аренда, Чанг бе направо екзалтиран от успеха на тазвечершното си проучване. Разбира се, нито той, нито самият съдия имаха някакъв интерес към измъкването на подкупи от тоя Хакуърт; готовността на Хакуърт да плати обаче си беше доказателство, че книгата наистина представляваше открадната интелектуална собственост.
Ала после поуспокои страстите си, като си спомни какво е казал философът Цзанг на Янг Фу по повод назначаването на втория като главен съдия по тежките престъпления: „Управниците са се провалили в задълженията си и поради това хората са дезорганизирани от известно време. Когато откриеш истината за което и да било обвинение, натъжавай се и ги съжалявай, а недей да се радваш на собствените си способности.“
Не че способностите на Чанг бяха подложени на проверка тази вечер; нямаше нищо по-лесно от това да накараш хората от Нова Атлантида да повярват, че китайската полиция е корумпирана.
Миранда си направи финансова рекапитулация в края на месеца и откри, че основният й източник на приходи вече не е нито „Пътя на коприната“, нито „Укротяването на опърничавата“, а онази книжка с приказки за принцеса Нел. В известен смисъл това беше доста изненадващо, защото прографциите за деца обикновено не правеха приходи, но пък иначе не беше чак толкова изненадващо, защото напоследък прекарваше доста време в този интерактив.
Бе започнало като нещо малко: една история в рамките само на няколко минути, за черна крепост, лоша мащеха и врата с дванайсет катинара. Щеше да се забрави много лесно, ако не бяха две неща: носеше много повече приходи в сравнение с всички други прографции за деца, защото задължително търсеха висококвалифицирани актриси, а освен това беше доста мрачна и странна в сравнение със съвременната литература за деца. Малцина бяха вече онези, които познаваха приказките на братя Грим.