Динозавър се изправи и я огледа на лунната светлина.
— Това място ми напомня за Изчезването, когато трябваше да обикаляме дни наред, за да намерим нещо за ядене — рече той.
Бяхме четирима и пътувахме през местност, която много приличаше на тази, само дето вместо пънове имаше изгорели дървета. За известно време въпросната част от света беше станала тъмна и студена, след като бе ударила кометата, поради което много от дърветата и растенията загинаха; след като загинаха, те изсъхнаха и после беше въпрос на време кога ще падне гръм, който да причини голям горски пожар. Ние четиримата пътувахме из тази изгоряла местност, за да си търсим храна и можеш да си представиш колко бяхме гладни. Няма значение защо го правехме; тогава, по онова време, ако нещата се влошаха, човек просто тръгваше и вървеше, докато нещата се оправят.
Заедно с мен беше Утахраптор, който беше по-дребен от мен, но много бърз и с големи силни нокти на краката си; с един ритник можеше да разпори друг динозавър като презрял плод. С нас беше и Анкилозавър, който беше бавно тревопасно, но опасно животно; бе покрит отвсякъде с кокалена черупка като на костенурка, а на края на опашката му имаше голяма гърбица от кост, която можеше да размаже мозъка на всеки месояден динозавър, който дойдеше прекалено близко. И най-накрая с нас беше и Птеранодон, който можеше да лети. Всички се придвижвахме заедно в малка групичка. Ако трябва да съм съвсем откровен, групата ни преди това се бе състояла от няколкостотин динозавъра, повечето от които тревопасни със здрави клюнове като на птицечовки, но двамата с Утахраптор се видяхме принудени да изядем повечето от тях — само по няколко на ден разбира се, за да не забележат отначало, тъй като не бяха особено интелигентни.
Накрая броят им се бе свел до един-единствен — весел и жизнерадостен приятел на име Еверет, когото се опитахме да запазим жив колкото е възможно по-дълго. През тези последни няколко дни Еверет не спря да се оглежда за останалите. Като на всички тревопасни и неговите очи бяха разположени от двете страни на главата му, поради което можеше да вижда почти във всички посоки. Еверет очевидно смяташе, че ако успее да завърти главата си в правилната посока, изведнъж в полезрението му ще се появи голяма и жизнена група от птицечовки. Мисля си, че накрая Еверет може и да е събрал късчетата от мозайката; видях го как веднъж премигна изненадано, сякаш лампичката в главата му беше светнала. През останалата част от деня той бе много тих, сякаш всичките му половин дузина неврони размишляваха над последиците. След това продължихме през изгорената местност, където за Еверет нямаше нищо за ядене, при което той ставаше все по-безжизнен и все се оплакваше, докато един ден Утахраптор не си изпусна нервите и просто метна единия си крак настрани. И пред нас на земята вече бяха вътрешностите на Еверет като торба с провизии. След което не оставаше нищо друго, освен да го изядем.
Аз, както обикновено, получих по-голямата част, макар че Утахраптор се промъкваше между краката ми и улавяше случайно отхвръкнали парченца. Птеранодон пък от време на време се стрелваше надолу и отмъкваше по някой къс черва. Анкилозавър стоеше настрана и гледаше. Дълго време го бяхме вземали за идиот, защото просто клечеше и ни гледаше как си поделяме птицечовките, дъвчеше глуповато смешната си опашка и никога не казваше почти нищо. Като се замисля, той може би просто си беше от мълчаливите типове. Сигурно се бе сетил, че ще ни е особено приятно да си го хапнем, ако можехме да намерим някаква пукнатина в бронята му.
Само ако можехме! Дълго време след като Еверет вече се беше превърнал в един далечен спомен, тримата с Утахраптор и Птеранодон тъпчехме из мъртвата земя с очи, вперени в Анкилозавър, а лигите ни течаха, като си представяхме невероятно крехките филета, които вероятно се криеха във вътрешността на бронираната черупка. Той вероятно също е бил гладен и без съмнение филенцата му изтъняваха с всеки изминал ден и ставаха все по-малко крехки. От време на време той попадаше на някоя заслонена хралупа, където сред черно-белите остатъци надничаха непознати зелени растения, при което ние го поощрявахме да спира, да не бърза и спокойно да яде колкото му се иска. „Не, наистина! Нямаме нищо против да те почакаме!“. Той винаги се вторачваше смирено в нас с малките си очички отстрани на главата, докато пасеше. „Вкусна ли беше вечерята ти, Анки?“, питахме го ние, а той отговаряше нещо от сорта на: „С вкус на иридий, както винаги“, след което минаваха още няколко дни, преди да разменим по някоя дума.