Един ден стигнахме до брега на морето. Солената вода се плискаше по един напълно обезлюден плаж, осеян с костите на измрели морски животинки, от малки трилобити та чак до плезиозаври. Зад нас се простираше пустинята, която току-що бяхме прекосили. На юг имаше една планинска верига, която пак нямаше да може да се прекоси, дори ако половината от върховете й не бяха изригващи вулкани. На север от нас виждахме как сняг брули по хълмовете и всички до един знаехме какво означава това: ако тръгнехме в тази посока, много скоро щяхме да умрем от студа.
И така, четиримата бяхме заклещени там и макар че по онова време не разполагахме с медиатрони и киностати, всички знаехме много добре в какво положение сме: ние бяхме четирите последни динозавъра на земята. Много скоро щяхме да сме три, после два, после един, после нито един и единственият въпрос, който не бяхме разрешили, беше в какъв ред да стане това. Може би ви се струва, че това е ужасно и потискащо, но всъщност не беше чак толкова зле; понеже бяхме динозаври, ние не прекарвахме толкова много време в обмисляне на немислимото, ако разбираш какво искам да кажа, и в известен смисъл беше забавно да видим как ще се развият нещата. Мисля, че нещото, за което бяхме постигнали единодушно съгласие, бе, че първият, който ще си отиде, е Анкилозавър, но Двамата с Ута щяхме да се погубим един друг за един миг.
И така загърбихме проблема, седнали на брега — Утахраптор, Анкилозавър и аз в малък триъгълник, докато Птеранодон кръжеше над главите ни.
След като бяхме поседяли така няколко часа, аз забелязах с крайчеца на окото си, че бреговете на север и на юг сякаш се движат, сякаш са живи.
Изведнъж целият въздух около нас се изпълни с гръмовни и свистящи звуци, при което не можах да се сдържа да не погледна нагоре, макар че с едно око продължавах да следя Утахраптор. Светът беше толкова тихо и мъртво място дни наред, че се изненадвахме на всеки шум или някакво движение, а сега изглеждаше така, сякаш въздухът и земята отново са се съживили, също като в миналото, преди да дойде кометата.
Шумът във въздуха бе причинен от огромно ято съвсем мънички птеранодони, макар че вместо гладката кожа на влечуги техните крила бяха покрити с прекалено големи плочки, а вместо обичайните усти имаха беззъби, кокалести клюнове. Тези нещастни същества — тези летящи трошици — гъмжаха навсякъде около Птеранодон, влизаха му в очите, кълвяха го по крилете и това беше единственият начин, по който той се задържаше във въздуха.
Както споменах, аз постоянно държах под око Утахраптор и за моя най-голяма изненада той изведнъж се извърна и хукна нагоре по северния склон с нетърпение, което можеше да се обясни единствено с наличието на храна. Последвах го естествено, но почти веднага се спрях. Нещо не беше наред. Земята по северния склон беше покрита с един мърдащ килим, който направо гъмжеше около краката на Утахраптор. Като фокусирах погледа си, който откровено да си кажа хич не беше силен, видях, че този килим всъщност се състои от хиляди мънички динозавърчета, чиито люспи бяха пораснали много дълги, тънки и с голям брой — казано накратко, бяха покрити с козина. Бях виждал тия четирикраки ордьовърчета да щъкат под цепеници и скали през последните един милион години и винаги ги бях вземал за особено зле замислена форма на мутация. Изведнъж обаче пред очите ми имаше хиляди и то в момент, в който бяхме останали последните четири динозавъра в целия свят. И освен това като че ли работеха като едно семейство. Бяха толкова мънички, че Утахраптор не знаеше как да ги напъха в устата си, а когато спреше да се движи и само за секунда, те полазваха по целите му крака и опашка и се впиваха в плътта му. Нашествие от полски мишки. Бях така стъписан, че замръзнах на място.
Това обаче беше грешка от моя страна, защото много скоро усетих нещо по краката и опашката си, като че ме бодват с хиляди иглички. Като се извърнах, видях, че южният склон е покрит с милиони мравки, които очевидно бяха решили да ме изядат. Междувременно Анкилозавър бе започнал да мучи и да размята костеливата си опашка във всички посоки, но без резултат, защото мравките бяха нападнали и неговото тяло.
Да, обаче не след дълго полските мишки, мравките и птиците започнаха да се засичат и да си се бият помежду си и в този момент се сключи примирие. Птичият цар, царят на мишките и царицата на мравките се събраха на върха на един камък да водят преговори. Междувременно ни оставиха нас — динозаврите — на мира, защото виждаха, че така или иначе сме хванати в капана.