— Ние не можем да стигнем до споразумение за това кой от вас трябва да бъде определен за цар на влечугите. Заради това всяка от нашите три нации — птиците, бозайниците и мравките — ще постави всеки от вас на изпитание, след което ще се съберем отново, за да гласуваме. Ако от това не се получи нищо, ще ви изядем и четиримата и ще сложим край на царството на влечугите.
Теглихме жребий и аз трябваше да направя първи кръг сред мравките. Последвах царицата им в редовете на армията й, пробивайки си бавно път, докато тя не каза:
— Ходи си нормално, белодробни! Времето е храна! Хич не се притеснявай за мравките под краката ти — не можеш да убиеш повече от нула, колкото и да се напъваш! — Оттам нататък просто си ходих нормално, макар че ноктите ми се напълниха с размазани мравки.
Вървяхме на юг в продължение на ден-два и се спряхме на брега на един поток.
— На юг е територията на царя на хлебарките. Първата ти задача е да донесеш главата му.
Като погледнах над реката видях, че цялата повърхност отвъд нея гъмжи от неизвестен брой хлебарки, повече, отколкото бих могъл да стъпча; но дори и да успеех да ги размажа, под земята сигурно имаше още много, а именно там без съмнение живееше царят им.
Прекосих реката и пътувах из царството на хлебарките в продължение на три дни, докато не пресякох още една река и навлязох в царството на пчелите. Това беше най-зеленото място, което бях виждал, с много полски цветя и пчели, които щъкаха навсякъде и отнасяха нектар в гнездата си, големи колкото къщи.
Така ми хрумна нещо. Повалих няколко кухи дървета, пълни с мед, завлякох ги до царството на хлебарките, разцепих ги и направих лепкави следи от мед, които водеха към океана. Хлебарките тръгнаха по следите чак до брега на водата, където вълните се разбиваха над главите им и ги поглъщаха. В продължение на три дни наблюдавах брега, докато върволицата от хлебарки не изтъня и на третия ден царят им се измъкна от тронната си зала, за да разбере къде са се дянали всички. Примамих го да се качи върху едно листо и го понесох обратно на север през реката в царството на мравките за най-голяма изненада на царицата им.
След това минах под опеката на птичия цар. Заедно с цялата си чуруликаща и подсвиркваща армия той ме поведе нагоре в планината, а когато навлязохме и в снежната ивица, бях сигурен, че ще умра от студ. Като продължихме да се катерим обаче, започна да става по-топло, което не можех да схвана, докато не разбрах, че приближаваме един действащ вулкан. Накрая спряхме на брега на един поток от нажежена до червено лава, който беше широк над един километър. В средата на потока се издигаше висока черна скала като остров по средата на река.
Птичият цар отскубна едно златисто перо от опашката си и го даде на един от войниците си, който го взе в човката си, полетя над лавата и постави перото на самия връх на черната скала. Докато се върне, войникът беше полуопечен от топлината, която се вдигаше от лавата — и хич не си мисли, че устата ми не се напълни със слюнки!
— Твоята задача — обърна се към мен царят на птиците — е да ми донесеш обратно перото.
Това си беше явна несправедливост и аз запростестирах, че птиците очевидно се опитват да подкрепят Птеранодон. Подобен аргумент може би щеше да свърши работа при мравките, че дори и при полските мишки; птичият цар обаче не искаше въобще да ме слуша. За тях добродетелта се състоеше в това да си като птица, а справедливостта не беше част от нея.
Е, стоях на ръба на потока от лава, докато кожата ми не започна да пуши, но въобще не можех да се сетя как да се добера до перото. Накрая реших да се откажа. Тръгнах да се отдалечавам, а твърдата скала под краката ми ги порязваше постоянно, когато изведнъж се сетих: скалата, върху която бях стоял през цялото време, не беше нищо друго, освен изстинала и втвърдена лава.
Намирахме се високо в планината, където ледниците и снежните преспи се издигаха над главата ми като стените на палат. Покатерих се по един особено стръмен склон и започнах да бия с опашка по снега, докато не задействах една лавина. Милиони тонове лед и сняг полетяха надолу към потока от лава, при което се образува невероятен фонтан от пара. В продължение на три дни и нощи не можех да видя по далеч от носа си заради всичката пара, но на третия ден тя най-сетне се вдигна и видях един мост от втвърдена лава, който стигаше право до скалата в средата на потока. Хукнах (доколкото може да хукне един динозавър) по моста, грабнах златното перо, върнах се обратно на бегом и постоях известно време в снега, за да си изстудя краката. След това се върнах при птичия цар, който, разбира се, не можа да повярва на очите си.