След това за мен се погрижиха бозайниците, повечето от които бяха полски мишки. Поведоха ме към отвора на една пещера в подножието на планината.
— Задачата ти — каза царят на мишките — е да изчакаш Доджо тук и да го победиш в една-единствена схватка. — След което всички мишки изчезнаха и ме оставиха да чакам сам.
Три дни и три нощи чаках пред онази пещера, което беше достатъчно време, че да огледам всичко наоколо съвсем подробно. В началото се отнесох с пренебрежение към това предизвикателство, защото то изглеждаше най-леко от трите; докато нямах никаква представа кой собствено е тоя Доджо, знаех, че по целия свят не бях срещнал равен на себе си, когато ставаше дума за една-единствена схватка. Докато първия ден си седях на опашката обаче и чаках да се появи Доджо, забелязах как по земята се появяват мънички блестящи нещица. Когато ги разгледах внимателно, си дадох сметка, че всъщност това са плочки. Ако трябва да съм съвсем точен, бяха плочки на динозавър и не след дълго разпознах в тях плочките на Птеранодон, Анкилозавър и Утахраптор и очевидно бяха изпопадали от телата им вследствие на много силни удари.
На втория ден се промъквах из местността наоколо и открих огромни прорези по кората на дърветата, които без съмнение бяха направени от Утахраптор, докато е замахвал бясно по Доджо; други дървета бяха измъкнати заедно с корените си от израстъка в края на опашката на Анкилозавър; имаше и дълги следи по земята, очевидно направени от ноктите на Птеранодон, който се бе спускал нееднократно към някакъв много коварен враг. В този момент започнах да се притеснявам. Беше съвсем ясно, че и тримата ми опоненти бяха влезли в схватка с Доджо и бяха загубили. Ако аз също бъдех победен (което беше немислимо), щях да съм наравно с останалите; според законите на състезанието обаче, при равен резултат и четирите динозавъра щяха да бъдат изядени и царството на динозаврите вече нямаше да съществува. Прекарах цялата нощ в опасения за това кой или какво е въпросният Доджо.
На третия ден не се случи нищо, та започнах да се чудя дали да не вляза в пещерата и да потърся Доджо. Дотогава единственото живо същество, което бях видял там, беше един малък черен плъх, който от време на време излизаше изпод камъните и хукваше към входа на пещерата, за да търси парченца храна. Когато го видях отново, му рекох (като говорех нежно, за да не го изплаша):
— Кажи ми, плъхо! Има ли нещо вътре в пещерата?
Черният плъх седна на задните си крачета и загриза една боровинка, която държеше в лапките си.
— Нищо особено — отвърна ми той, — освен малката ми къщурка. Една камина, няколко малки гърнета и тигани, няколко изсушени плодчета, а останалото е пълно със скелети.
— Скелети? — възкликнах аз. — На други плъхове ли?
— Има няколко скелета на плъхове, но повечето са на динозаври от различни видове, най-вече месоядни.
— Които са измрели заради кометата — предположих аз.
— О, извинете ме, сър, но най-почтително искам да ви уведомя, че смъртта на тези динозаври няма нищо общо с идването на кометата.
— Ами тогава как са измрели? — попитах аз.
— Със съжаление искам да кажа, че ги убих при самозащита.
— А-ха — възкликнах аз, като не можех да повярвам, — тогава ти трябва да си…
— Мишката Доджо — допълни вместо мен той, — на вашите услуги.
— Много се извинявам, че ви притеснявам, сър — казах аз с най-добрите си маниери, след като бях видял, че тоя Доджо беше изключително учтив тип, — но славата ви като воин се носи надлъж и нашир. Дойдох тук, за да потърся съвета ви как аз самият да стана по-добър воин; защото не мога да си затворя очите пред това, че във времето след кометата острите като ножове зъби и шесттонните мускули са в известен смисъл непригодни.
Това, което последва, е една страшно дълга история, защото много бяха нещата, на които Доджо можеше да ме научи, а той преподаваше съвсем бавно. Някой ден, Нел, ще те науча на всичко, на което ме научи той; само трябва да ме помолиш. Но на третия ден от чиракуването си, когато още не бях научил нищо, освен да бъда скромен, да имам добри маниери и да мета пещерата, попитах Доджо дали иска да поиграем на тик-так. Сред динозаврите това беше една доста популярна игра. Обикновено ходехме да я играем в калта. (Много палеонтолози се чудят, когато откриват следи от тази игра навсякъде из праисторическите разкопки, но си мислят, че я играят местните работници, които те наемат да им копаят и ровят.)