До този момент разговорът се бе състоял предимно от учтиви формални фрази. В крайна сметка това ги бе довело до дискусия за конфуцианската философия и традиционната култура, което очевидно беше интересна тема и за двамата. Съдията бе похвалил доктора за върховните му калиграфски способности и те поговориха известно време за този вид изкуство. След това, за да върне задължително комплимента, д-р Х. каза на съдията колко превъзходно изпълнявал той задълженията си на магистрат, особено като се има предвид допълнителната тегоба от това, че трябва през цялото време да се занимава с някакви варвари.
— Начинът, по който се справихте със случая за книгата и момиченцето, ви създаде още по-голямо реноме — каза с тържествен тон д-р Х.
За съдия Фенг беше интересно, че момчето, което всъщност бе откраднало книгата, не беше споменато. Той предполагаше, че д-р Х. намеква не толкова за случая като такъв, колкото за последвалите усилия от страна на съдията да защити момичето.
— Много ви благодаря, но цялата заслуга принадлежи на Учителя — каза съдия Фенг. — Обвинението в този случай изцяло се основаваше на неговите принципи, както щяхте да установите, ако бяхте имали възможност да се присъедините към нашата дискусия в Къщата на Многоуважавания и Недостижим полковник.
— Да, наистина е цяло нещастие, че не можах да се присъединя — отвърна докторът, — защото това без съмнение щеше да ми помогне да подобря разбирането си за принципите на Учителя.
— Нямах предвид подобен намек — по-скоро, че докторът можеше да доведе мен и екипа ми до по-адекватно решение на случая, отколкото успяхме да постигнем ние.
— Може би щеше да е от голяма полза и за двамата, ако бях присъствал в Къщата на полковника него ден — заключи д-р Х., като възвърна равновесието по много деликатен начин.
В продължение на няколко минути се възцари тишина, защото един сервитьор внесе следващата част от менюто — вино от сини сливи. След това д-р Х. продължи:
— Един аспект на делото, за който със сигурност щях да се радвам да помогна на знанието ви, е ситуацията с книгата.
Значи още го занимаваше тази книга. Макар че бяха минали седмици, откакто д-р Х. бе пуснал из въздушното пространство още много от ония червейчета-преследвачи на книги, съдия Фенг знаеше, че докторът продължава да предлага голямо възнаграждение на всеки, който можеше да му даде някакви сведения за местонахождението на въпросната книга. Съдията се чудеше дали тази маниакалност по отношение на книгата е някакъв симптом за общото влошаване на умствените способности на доктора.
— Вашият съвет по този въпрос щеше да има неоценима стойност за мен — заяви съдия Фенг, — защото този аспект на делото е особено объркващ за един конфуциански ориентиран съдия. Ако откраднатата собственост беше нещо друго, а не книга, тя щеше да бъде конфискувана. Но една книга е нещо различно — тя не е само материална собственост, ами и път към духовни прозрения и по този начин към едно по-добре подредено общество, както е казвал многократно Учителят.
— Разбирам — рече д-р Х., леко изненадан. Изглеждаше дълбоко замислен, докато поглаждаше брадата си и се взираше в пламъка на една свещ, който изведнъж бе започнал да трепти и да пука съвсем хаотично. Като че ли съдията бе подхванал нещо ново, което заслужаваше по-внимателно обмисляне. — По-добре е книгата да остане в ръцете на човек, който ще има полза от нея, отколкото да изгние бездействено в някой полицейски склад.
— Това беше без съмнение не кой знае колко гениално заключение, до което стигнах малко прибързано — съгласи се съдията.
Д-р Х. продължи да мисли над този въпрос още минута-две.
— Вашите професионални умения несъмнено се доказват още повече от това, че сте могли да обсъждате така трезво случая на един малък човек.
— Вие без съмнение ще оцените в качеството си на много по-голям учен от мен, че интересите на обществото винаги стоят на първо място. Извън това съдбата на едно малко момиченце не означава нищо. Но при равни други условия, много по-добре за обществото е момичето да е образовано, отколкото да остане невежо.