Д-р Х. повдигна вежди и кимна многозначително на това твърдение. До края на вечерята темата не беше подхваната повече. Съдията си помисли, че корабът се поклаща и кръжи в бавен кръг, който постепенно ще ги отведе обратно до устието на Хуанг Пу.
Когато обаче двигателите замряха и корабът се остави само на корпуса си върху повърхността на водата, при което започна да се поклаща с такта на вълните, той не можеше да види никакви светлини през прозореца. Въобще не бяха близо до Пудонг, нито до каквато и да било друга населена зона, доколкото можеше да прецени.
Д-р Х. махна с ръка към нищото отвъд прозореца и каза:
— Позволих си своеволието да организирам едно посещение за вас. Има общо с един случай, който наскоро попадна под вашата супервизия, а също така с една тема, която очевидно ви интересува и която вече обсъждахме тази вечер.
Когато съдия Фенг последва домакина си на палубата, той най-сетне успя да различи елементите от заобикалящата ги среда. Намираха се в открит океан, на хоризонта не се виждаше никаква суша, макар че градските отблясъци на Великия Шанхай се очертаваха съвсем ясно на запад. Нощта беше ясна, с почти пълна луна, която осветяваше корпуса на един огромен кораб наблизо. Дори без помощта на лунната светлина, този плавателен съд щеше да се вижда поради простия факт, че спираше гледката към всички звезди в един цял квадрант от небето.
Съдия Фенг не разбираше почти нищо от кораби. В младостта си бе пътувал на един въздушен носач, който бе останал за няколко дни в Манхатън. Подозираше, че този кораб тук бе дори по-голям. Почти целият беше тъмен, с изключение на няколко съвсем тънички лъчи червена светлина тук-там, които подсказваха формата и големината му, както и няколко хоризонтални жълти ивици, който светеха през прозорците на надстройката с много етажи над главите им.
Д-р Х. и съдия Фенг бяха отведени до борда на този плавателен съд от малък екипаж, който дойде да ги вземе с един катер. Когато спираше до яхтата на доктора, съдията откри с изненада, че екипажът му се състои единствено от млади жени. От акцента им можеше да се съди, че принадлежат към етническа подгрупа някъде от Югоизтока, която обитаваше почти изцяло водата; но дори и да не бяха заговорили, съдията щеше да стигне до това заключение по сръчността, с която управляваха лодката.
След няколко минути д-р Х. и съдия Фенг вече бяха качени на борда на гигантския плавателен съд през един люк в корпуса в близост до ватерлинията. Съдията забеляза, че това не е от старите стоманени плавателни съдове; беше направен от нанотехнологични вещества, безкрайно по-леки и здрави. Нямаше синтетичен компилатор на света, който да е толкова голям, че да компилира кораб, което означаваше, че корабостроителниците в Хонгконг бяха компилирали частите една по една, бяха ги сглобили в едно и ги бяха пуснали по каналите в морето, също както го бяха правили много години преди това предшествениците им от пред-диамантената ера.
Съдията очакваше, че корабът ще е за превоз на особено големи товари, ако се съдеше по огромните помещения, от които най-вече се състоеше, но първото нещо, което видя, бе един дълъг коридор успоредно на кила, който очевидно минаваше по цялата дължина на кораба. По този коридор се движеха млади жени в бели, розови и — нерядко — сини рокли и много чувствени обувки, като влизаха и излизаха през безбройните му врати.
Формално посрещане нямаше, нито капитан или каквито и да било други висши военни. Веднага щом им помогнаха да се качат на борда, момичетата от катера се поклониха и се оттеглиха. Д-р Х. тръгна по коридора и съдията го последва. Жените в бели дрехи се покланяха при приближаването им, след това продължаваха по пътя си, защото не можеха да си губят времето във фалшиви формалности. Съдията фенг имаше общото усещане, че са селянки, макар че нито една от тях не беше с тъмния тен, който обикновено се асоциираше с ниския социален статус в Китай. Момичетата от катера бяха облечени със сини дрехи, поради което той стигна до заключението, че този цвят се свързва с морските или техническите задължения. По принцип тези в розови рокли бяха по-млади и стройни от другите в бели рокли. Кройките също бяха различни; розовите рокли се затваряха по средата на гърба, докато белите имаха по два ципа отпред.
Д-р Х. избра една врата, очевидно съвсем напосоки, отвори я със замах и я задържа така за съдията. Съдията се наведе леко и пристъпи, за да се озове в стая с размерите на баскетболно игрище, макар и с по-нисък таван. Вътре беше доста топло, влажно и със силно приглушено осветление. Първото нещо, което видя, бяха още много жени в бели дрехи, които му се кланяха. След това си даде сметка, че стаята иначе е пълна с люлки, стотици люлки, във всяка от които има по едно идеално момиченце. Млади жени в розово вървяха бързо във всички посоки с памперси в ръце. На някои места до люлките седяха жени с разтворени ципове отпред на белите рокли и кърмеха бебетата.