Съдията трябваше да остави чашата си чай за известно време, докато асимилира чутото. Петдесет хиляди живота само на този кораб.
— Няма да стане — каза накрая той. — Можете да ги отглеждате по този начин, докато проходят, може би. Но какво ще стане, когато пораснат и трябва да започнат да се учат и да имат пространство, из което да тичат и да играят?
— Предизвикателството наистина е голямо — съгласи се със сериозен тон д-р Х., — но се надявам да вземете присърце думите на Учителя: „Нека всеки човек да оценява добродетелта според онова, което му се падне в живота. Той може да не приеме, че дори учителят му я притежава“. Пожелавам ви добър шанс, магистрате.
Това твърдение имаше почти същия ефект, както ако д-р Х. бе ударил съдията с дъска по главата; изненадващо, да, но пълното му въздействие някак се забави.
— Мисля, че не ви разбирам, докторе.
Д-р Х. кръстоса юмруците си и ги вдигна във въздуха.
— Предавам се. Можете да ме подведете под съдебна отговорност. Да ме измъчвате няма нужда; вече съм подготвил и подписал пълните си признания.
До този момент съдията не си беше дал сметка, че д-р Х. има толкова добре развито чувство за хумор. Той реши да продължи играта.
— Колкото и да ми се ще да ви дам под съд, докторе, страхувам се, че не мога да приема предаването ви, тъй като сме извън моята юрисдикция.
Докторът кимна към един сервитьор, който отвори вратата на каютата, за да влезе малко свеж въздух, но също така и да открие гледка към мизерното крайбрежие на Земите под аренда, които изведнъж се оказаха на не повече от километър-два от тях.
— Както виждате, Ваша светлост, наредих корабите да се придвижат до вашата юрисдикция — обясни д-р Х. И той махна подканващо към вратата.
Съдия Фенг излезе на един открит мостик и погледна през перилата, при което видя, че четири огромни кораба следват дирите на този, на който се намираше той.
През отворената врата долетя гъгнещият глас на д-р Х.
— Сега можете да арестувате мен и екипажите на всичките тези кораби за контрабанда с деца. Можете да задържите и корабите, заедно с четвърт милион малки мишлета на борда им. Сигурен съм, че можете да намерите квалифицирани детегледачки някъде из териториите под вашата юрисдикция.
Съдия Фенг стисна перилата с двете си ръце и наведе глава. Беше съвсем близо до клиничен шок. Щеше да е напълно самоубийствено да реагира на блъфа на доктора. Самата идея да се поеме лична отговорност за толкова много животи беше достатъчно ужасяваща. Но да си помисли за това, което щеше да се случи в крайна сметка с всичките тези момиченца в ръцете на корумпираните официални власти в Крайбрежната република…
Д-р Х. продължи:
— Изобщо не се съмнявам, че ще намерите как да се погрижите за тях. Както демонстрирахте в случая с момиченцето и книгата, вие сте твърде мъдър магистрат, че да не разберете колко е важно доброто възпитание за малките деца. Няма никакво съмнение, че ще покажете същата загриженост и за всяко едно от тези четвърт милион бебета, каквато показахте и към едно малко варварско дете.
Съдията се изправи, завъртя се и се върна в каюткомпанията.
— Затвори вратата и напусни стаята — нареди на сервитьора той.
Когато двамата с доктора останаха насаме, съдията се обърна към него, падна на колене, наклони се напред и удари чело о пода три пъти.
— Но моля ви, Ваша светлост! — възкликна докторът. — Аз трябва да ви оказвам чест по този начин.
— От известно време възнамерявам да направя промяна в професионалното си развитие — каза съдията, като се вдигна в изправена стойка, но на колене. Той спря, преди да продължи и отново обмисли думите си. Д-р Х. обаче не му бе оставил никакъв избор. Нямаше да бъде в стила на доктора да заложи капан, от който може да се измъкнеш.
Както бе казал Учителят: „Техникът, който иска да си свърши добре работата, първо трябва да си наостри инструментите. Когато живееш в която и да било държава, си намери работа при най-достойните сред великите й служители и стани приятел с най-добродетелните измежду учените й“.
— Всъщност аз съм много доволен от кариерата си, но не и от племенната си принадлежност. Отвратих се от Крайбрежната република и стигнах до заключението, че истинският ми дом е в Небесното кралство. Често съм се чудел дали Небесното кралство има нужда от магистрати, дори и от толкова ниско квалифицирани, колкото съм аз.