Първоначалният прилив на ужас на Хакуърт беше заглъхнал. Вече бе изпаднал в черногледо очарование от невероятния кошмар на ситуацията си, както и от великолепното представление, организирано от д-р Х., за да отпразнува това. Коленичи мълчешком и остана така в стъписано, свръхрелаксирано състояние, също като зашеметена жаба на масата за дисекции.
Минаха през необходимите формалности. Съдията се казваше Фенг и очевидно беше от Ню Йорк. Обвинението бе повторено, макар и с малко по-сложни думи. Жената пристъпи напред и представи доказателствата: кинозапис, който пуснаха на един голям медиатрон, заел цялата задна стена на сцената. Беше за това как заподозреният Джон Пърсивал Хакуърт отрязва едно парченце от кожата на палеца си и го дава на (невинния) д-р Х., който (без да знае, че го въвличат в извършването на кражба) измъква един терабит прясна информация от червейче под формата на репей и т.н. и т.н.
— Единственото, което ни остава, е да докажем, че тази информация наистина е била открадната — макар че това е доста очевидно по поведението на заподозрения — каза съдията Фенг. В подкрепа на същото твърдение полицаят Чанг пристъпи напред и разказа за посещението си в дома на Хакуърт.
— Господин Хакуърт — обърна се към него съдия Фенг, — искате ли да опровергаете твърдението, че тази собственост е била открадната? Ако е така, ще ви задържим тук, докато не бъде направено копие на информацията за полицията на Нейно величество; те ще могат да разберат от работодателя ви дали сте направил нещо нечестно. Искате ли да го направим?
— Не, Ваша светлост — отвърна Хакуърт.
— Значи не отричате, че собствеността е била открадната и че сте подмамили един поданик на Небесното кралство да ви стане съучастник в престъпното ви деяние?
— Виновен съм по обвинението, Ваша светлост — каза Хакуърт — и оставям съдбата си в ръцете на милостивия съд.
— Чудесно — кимна съдията. — Обвиняемият признава вината си. Присъдата е шестнайсет удара с пръчка и десет години затвор.
— Милостиви Боже! — възкликна тихо Хакуърт. Колкото и да беше неадекватна, подобна реплика бе единственото, което му дойде в главата.
— Що се отнася до ударите с пръчка, тъй като обвиняемият е бил мотивиран от родителската си преданост към дъщеря си, ще ги отменя всичките, с изключение на един, но при едно условие.
— Ваша светлост, ще се опитам да се подчиня на каквито и да било условия, които можете да ми наложите.
— Че дадете на д-р Х. ключа за дешифриране на въпросните данни, за да могат да се доставят копия от книгата на децата, които изпълват домовете ни за сираци.
— Ще го направя с удоволствие — рече Хакуърт, — но има някои усложнения.
— Чакам — заяви съдията, но в гласа му се долавяше силна нотка на недоволство. Хакуърт имаше усещането, че цялата тази работа за боя с пръчка и „Буквара“ е прелюдия към нещо по-голямо и че съдията просто иска да мине през нея колкото се може по-бързо.
— За да мога да изложа сериозността на тези усложнения — каза Хакуърт, — ще трябва да разбера колко копия приблизително има намерение Ваша светлост да направи.
— В рамките на стотици хиляди.
Стотици хиляди!
— Моля да ме извините, но разбира ли Ваша светлост, че книгата е създадена за момиченца, които започват да се занимават с нея на около четиригодишна възраст?
— Да.
Хакуърт бе шокиран. Не беше трудно да се повярва, че има стотици хиляди деца от двата пола и всички възрасти. Стотици хиляди момиченца на четиригодишна възраст обаче беше нещо неразбираемо за човешкия мозък. Само едно си бе истинско постижение. Но това беше Китай в крайна сметка.
— Магистратът чака — напомни полицаят Чанг.
— Трябва да обясня съвсем подробно на Ваша светлост, че в по-голямата си част „Буквара“ е интерактивен — което ще рече, че е необходимо участието и на възрастни интерактори. Докато едно или две допълнителни копия могат да минат безпроблемно, то един голям допълнителен брой ще задръстят вградената система, с която се заплащат подобни услуги.