На следващата сутрин обаче Нел отиде при синтетичния компилатор и си поръча от специалната храна, която Доджо беше направил за Бел. Контейнерът каза, че риба не може да направи, но можел да направи наносурими, което било нещо като риба. С ориза щял да се справи. Зеленчуците бяха проблемни. Вместо тях машината й даде някаква зеленикава каша, която можеше да се гребе с лъжица. Нел каза на синтетичния компилатор, че това й е храната на Бел и че отсега нататък ще се храни само с нея, след което машината винаги знаеше какво да й приготвя.
Нел вече не наричаше книгата си вълшебна, а с името, написано черно на бяло върху заглавната страница, което едва напоследък се бе научила да разчита напълно:
Букварът не й говореше вече толкова често, колкото бе правил преди. Тя откри, че много често чете думите по-бързо, отколкото книгата можеше да ги изговори, поради което обикновено й казваше да не говори. Често обаче я слагаше под възглавницата си и я караше да й чете приказки преди да заспи, и понякога се събуждаше посред нощ и я чуваше как й шепти някакви неща, които току-що беше сънувала.
Тад отдавна бе изчезнал от дома им, макар и не преди да дари Мама с един счупен нос. Замести го Шемп, който от своя страна беше заместен от Тод, който пък отстъпи на Тони. Един ден шанхайската полиция дойде да арестува Тони, който порна с черепна пушка единия от тях насред всекидневната и от дупката в корема на полицая започнаха да излизат черва, който плъзнаха надолу по краката му. Другият полицай уцели Тони с един „седемминутен специалитет“, след което завлече колегата си в коридора, докато Тони изрева като диво, ранено животно, хукна към кухнята, където грабна един нож и започна да рови из гръдния си кош на мястото, където смяташе, че е попаднал „специалитетът“. Докато изтекат седемте минути и полицаят влезе обратно при Тони, той беше издълбал огромна дупка в гръдния си мускул чак до ребрата. Заплаши ченгетата с окървавения си нож, при което главният полицай натисна няколко копчета на черната си кутийка и Тони изпищя и завика, когато една „формичка за сладки“ се детонира в бедрото му. Изпусна ножа. Ченгетата се втурнаха към него и го увързаха целия, след което застанаха около мумифицираното му от блестящата найлонова материя тяло, поритаха го и го настъпваха няколко минути, после направиха една дупка в найлона, за да може да диша. Оформиха четири клупа на опаковката му, след което го отнесоха всички, заедно. Наложи се Нел сама да почисти кръвта в кухнята и всекидневната. Тя все още не беше много добра в почистването на разни неща, поради което в крайна сметка само размаза всичко. Когато Мама се прибра у дома, тя изпищя, после малко поплака, а накрая натупа Нел, че е направила такава мърсотия. Това много натъжи Нел и тя си отиде в стаята, взе си буквара и си измисли своя собствена приказка, в която се разказваше как лошата мащеха накарала принцеса Нел да почисти къщата и я набила, защото не се била справила добре. Докато стигне до края на приказката, тя беше забравила всички истински неща, които й се бяха случили, и помнеше само историята, която си бе измислила.
След това Мама псуваше мъжете известно време, но след два месеца се запозна с Брад, който всъщност беше много приятен. Имаше си истинска работа като ковач в анклава Нова Атлантида. Един ден взе Нел със себе си на работата и й показа железните обувки, които заковаваха на копитата на конете. Това беше първият път, в който Нел виждаше истински кон, поради което не обърна особено внимание на Брад, чуковете и пироните му. Работодателите на Брад имаха огромна къща с обширни зелени ливади и четири деца, до едно по-големи от Нел, които излизаха в красивите си дрехи и започваха да яздят конете.
Мама обаче се раздели с Брад; каза, че не обичала занаятчиите, защото много приличали на истинските викторианци по това, че през цялото време обяснявали защо някои неща са по-добри от други и в крайна сметка се стигало до идеята, че някои хора са по-добри от други. Захвана се с един мъж на име Бърт, който в крайна сметка заживя с тях. Бърт обясни на Нел и Харв, че в къщата трябва да цари дисциплина, че той има намерение да я постигне и започна да ги бие постоянно — понякога по дупетата, а понякога и по лицето. Биеше много и Мама.