«Кога?»
«Веднага. Така предполагам. Казах му, че там няма никого, но не ми повярва. Тогава му дадох ключовете, за да може да влезе.»
«Добре. Разбрах. Лека нощ.»
«От снощи не е мърдал. Все стои тук. Обзалагам се, че ако не ме види да излизам и сега няма да си тръгне.»
Инге подозираше, че Върнън я следи, но не можеше да отлага повече. Отново спокойно обмисли плана си, след това излезе както обикновено. Качи се в колата, заобиколи оградата и се скри в една странична улица. Изчака, докато не се увери, че чува шума от колата му, която се изкачваше към вила «Палма». След това отново се върна в кабинета си.
До шест часа вечерта оставаха няколко минути. През стъклените врати на «Бел Еър» започнаха да излизат чиновниците, секретарките, козметиците, инструкторите от гимнастическия салон и медицинските сестри, които бяха завършили смяната си.
— Мадам? — Секретарката на Инге удивена се спря пред нея. — Може би още имате нужда от мен?
— Не, просто си забравих списанията.
Инге предвидливо се обади на мъжа си и го уведоми, че ще закъснее, за да остане известно време с Дениз. Отиде за малко при нея и след това влезе в кабинета си. Между края на работното време и вечерята имаше около тридесет минути. Цареше тишина. От кухнята безшумно излизаха количките, върху които се затопляха напитките и с които щяха да отнесат подносите с вечерята на пациентите — чинии от бял порцелан и сребърни прибори като в хотел с пет звезди. Стилът на «Бел Еър» бе забележителен.
«Онези двамата селяндури, които охраняват момчето, със сигурност ще отмъкнат някой пепелник или няколко от приборите.»
Момчето (а дали беше момче?) бе оперирано предната вечер. Но кога се е налагало да се извърши по спешност реконструктивна операция? Под някакъв претекст Бергер бе отстранен. По-младият лекар, който даваше нощни дежурства, бе в отпуск. Асистентката на доктор Вайнес си бе тръгнала в зори, а анестезиоложката беше външен човек и не се знаеше коя е. Накратко, Върнън бе наблюдавал дори и следоперативната фаза.
За да убие времето, Инге взе от един шкаф, който бе винаги заключен, няколко списания, които прелистваше само когато бе съвсем сама. Бяха специални издания и не се намираха лесно, но тя знаеше къде да си ги поръчва. Никой не подозираше, че тази четиридесетгодишна красавица, ухажвана от обожатели, но забележително вярна на съпруга си, се забавляваше със сексуални сцени. Това бе нейната градина на удоволствията — списания и филмчета, които понякога гледаше заедно със съпруга си. Но Ленард бързо се отегчаваше и претендираше за друго.
Изчака почти час, прелиствайки страниците с потентни мъже и жени, облечени в черна кожа и ботуши. От време на време проверяваше кога ще угаснат светлините в лабораторията зад клиниката. От паркинга се чуваше шумът на последните коли, които потегляха. Точно в седем започваше първата обиколка на пазачите. Бяха дискретни, безшумни, но педантични. По-разумно бе да намерят кабинета на доктор Вайнес затворен. Между две обиколки обаче тя разполагаше с достатъчно време.
Както и друг път, когато оставаше да работи, един от охраната дискретно отвори вратата на кабинета й. Видя я приведена над някакви картони и си тръгна, без да я обезпокои.
Инге се протегна в креслото, преди да се изправи, и потърси в чантата си ключодържателя с всички важни ключове от «Бел Еър».
Излезе и махна за поздрав на портиера, който в този момент поемаше дежурството. Тръгна към паркинга, но веднага влезе от една странична врата на сградата. Входът не се използваше и водеше към старото служебно стълбище и някои врати, от които можеше да се стигне до кабинетите. Отключи втората врата и се вмъкна в коридора, който свързваше стълбите с кабинета на доктор Вайнес. Влезе, без да включва осветлението. Запали само лампата на писалището.
Прегледа набързо чекмеджетата, чието съдържание знаеше наизуст, а след това — папките с оригиналите на всички болнични картони. По-старите картони и рентгенови снимки бяха в архива на секретарката му, чийто кабинет бе в съседство. Бе невероятно и този картон да е там. Всичко бе чисто, сякаш този пациент не съществува, като че ли не беше в стая номер шест, бинтован като мумия и с гипсиран крак, пострадал при пътно произшествие.
«Касата или компютъра. В най-лошия случай е взел картона със себе си.»
Отхвърли идеята за компютъра, защото данните се въвеждаха от секретарката, а Върнън със сигурност искаше да запази в тайна тези, които се отнасяха до въпросния пациент. Да се отвори касата не би трябвало да е трудно, защото тя бе същата като нейната — отваряше се с комбинация от числа. Върху бутоните числата бяха десет, но комбинациите бяха безбройни и само интуицията на някой магьосник можеше да отгатне седемте числа, които Върнън бе избрал между хилядите възможни. Инге дълго мисли и вече бе на път да се откаже, когато си спомни, че наскоро бе открила книга от известен детектив, който описваше много начини за проследяване на хора и издирване на документи. Бе посочено дори кои бяха най-често избираните думи и числа за парола, за достъп до паметта на някой компютър или за отваряне на каса — значими имена и дати на потребителя.