Бяха доста глупави — рожден ден, смърт, дипломиране, женитба, развод, рождени дни на децата. В случая за Върнън Инге знаеше само три. Веднага опита, но напразно. А имената? Не й се вярваше да е използвал името на бившата си съпруга. Разводът? Кога се бяха развели Върнън и Дениз? Не знаеше. Смърт? Не, датите на нечия смърт не бяха сред най-значимите в статистиката. И освен това — чия смърт?
В този миг си спомни лицето на Върнън на погребението на майка му — 16 септември 1976 година. Много добре помнеше този ден. Може би, може би това бяха числата. «Не се разсейвай — опитай!» Пръстите й трепереха: едно, шест, девет, едно, девет, седем, шест. Абракадабра! Касата се отвори. Бе като нейната, но вътре не се съхраняваха бижута. Вътре имаше един картон. Ето го.
Винаги са нужни няколко секунди, за да се насладиш на резултата. Инге отнесе картона под лампата и веднага откри пластмасов калъф с една снимка. Три момчета с къси коси, всички бяха грозни. По средата бе онова момче с крив и изгърбен нос. «Може би е той. Кой знае?»
Зае се да прелиства картона. Пациентът бе регистриран като Арчи Дейвисън. Не се ли казваше така онзи стар адвокат — мафиот — бащата на адвоката на Саша, когото Ленард ненавиждаше? «Каква липса на въображение… името е фалшиво, обзалагам се. Но тук е забъркана и старата.» Не обърна внимание на резултатите от изследванията, а потърси описанието на хирурга. Нямаше и следа. В края на картона откри рентгенова снимка на черепа в две положения. Огледа я внимателно. Костите изглеждаха здрави. Към снимката бяха прикрепени два листа и като ги отвори, Инге доволно се усмихна. Бяха две рисунки на лицето на пациента — в профил и анфас. Върху тях бяха отбелязани възможните корекции на носа и брадичката, размерите, протезите. Хирургът бе точен в преценката си и безупречен в рисунката.
«Пластична операция, пластична операция на лице, което не е увредено… каква ти катастрофа! Това е операция, направена, за да се промени лицето до неузнаваемост. Кой може да е? От снимката се виждаше, че е много млад. И тримата бяха млади, но сигурно бе онзи по средата с гърбавия нос… някой, който има нещо общо със семейство Дейвисън — внук, син или роднина… Но защо… Не! Не може да бъде толкова просто и елементарно! Ами ако беше някой от семейство Лучера?»
Инге внимателно направи фотокопие на всеки лист, както и на снимката на трите момчета. После ги върна в картона, сложи го в касата и я заключи. По-добре бе Върнън да не разбере, за да не се разтревожи. Сами по себе си оригиналите не бяха важни, стойност имаха фактите.
За момент седна и се отпусна. Погледна часовника и включи осветлението. Отвори капаците на прозорците така, както бяха преди, и се огледа. След няколко минути пазачите трябваше да направят втората си обиколка. Отвори стъклената врата в коридора, която водеше към стълбите, и я затвори. В този миг някой я сграбчи и й запуши устата, за да не вика. Нима не беше заключила вратата на Върнън? Краката й се подкосиха от ужас.
— Колко е часът? — Върнън бе сънен, косите му бяха разрошени. Затрудняваше се да завърже колана на халата си.
— Осем и половина. Спа само няколко часа, но Саша е сигурна, че си гладен. Помоли ме аз да ти донеса вечерята. — Остави таблата на една ниска масичка.
Върнън я погледна и се засмя:
— Отварям очи и кого виждам? Добре, не искаш ли да похапнеш с мен?
— Вечерях, докато ти спеше. Сега мога да си вървя.
— Седни, за да ми правиш компания. — Започна да рови из храната. — Саша не може да се примири, че ненавиждам месото, особено когато съм уморен.
— А ти уморен ли си?
— Нощта беше дълга, както и денят.
— Бившата си съпруга ли оперира?
— Ужасен въпрос — веднага отвърна той. — Не знам какво са ти казали за Дениз, но тя би трябвало да е напуснала клиниката сутринта.
— Видях една нейна снимка — каза Клаудия след миг колебание. — Потръпнах. Половината й лице е още красиво, а другата половина…
— Къде я видя? — разтревожено попита Върнън.