— Инге е дала на Силвия две снимки на Дениз, за да ги публикува.
— А Дениз й вярва!
Замълчаха. Върнън нямаше апетит. Наля си и чаша бяло вино и бавно я изпи.
— Заради нея ли не желаеше да дойда тук?
— Не. Възникнаха други проблеми. Не желая да говоря, а това не те засяга.
— Всъщност не е там работата. Искам да ти задам само един въпрос. Защо не ми каза за нея?
— Трябваше ли? — смая се той.
Клаудия едва се усмихна, бе толкова тъжна.
— Един мъж, който ми написа онова писмо, но не казва нищо за себе си, прилича на непознат, който би могъл да има две, три, хиляда различни живота.
— Това не е ли проява на ревност към миналото?
— Мислиш ли? Може би мъжете познават само този вид реакция. Не, доктор Вайнес, не мисля, че си моя собственост, откакто си започнал да носиш дълги панталони, нито сега, нито в бъдеще.
— И не можа ли да почакаш малко, докато ме опознаеш?
— Добре. — Клаудия се ядоса. — Аз съм импулсивна и твърде нетърпелива, както казва баба ти. Но съм откровена и пряма. Досега не съм се влюбвала. Дори не съм правила любов с мъж и това не ме безпокои. Такава съм и искам да разбера що за човек е мъжът, който казва, че…
— Че те обича. Да, дори ти го написах, но винаги съществува разлика в думите, които тълкуваме.
— Добре, добре. Но ти не отговори на въпроса ми. Защо не ми каза за Дениз, а ми разказваше за въображаемата си годеница?
— Клаудия… — Той се облегна назад и затвори очи. — Един мъж не иска веднага да покаже своите поражения. Поне аз не искам. Освен това има моменти, когато миналото изчезва и се скрива далече, където му е мястото. А миговете, когато се завръща, са прекрасни. Разбираш ли ме? — Върнън си даде сметка, че тя го слуша, но все още се отбранява. — Преди няколко години, веднага след като се разведох, често си казвах: «Оставям всичко, семейството, професията, къщата… ще отида някъде другаде, където ще мога да започна отначало и ще възстановя равновесието си». Но моментът не бе подходящ за възраждане, защото още носех в себе си миналото и болката. Но когато дойдох при теб в Тоскана, се почувствах като момче. Знаеш ли, много е трудно да възстановиш целостта си, която те кара да се чувстваш като нов и те убеждава, че утре всичко е възможно. Случва се рядко, но стане ли, повече не искаш да погледнеш в миналото. Нямаш желание дори да говориш за него. То е като прокоба. Ясно ли ти е? Навярно не можеш да разбереш, че проклятието на черните дни може да се прогони само с мълчание.
— Баба ти твърди точно обратното за брака ти — възрази намръщено Клаудия. — Каза, че Дениз те е направила щастлив, защото била красива и притежавала едно изключително качество — приемала леко живота и хората.
— Винаги умееше да манипулира хората. Да, умееше да се смее и да ме накара и аз да се смея. Винаги съм имал нужда от радост.
— А аз никога не съм те разсмивала. — Гърлото й се сви.
— Да, ти си различна. Но в себе си ти носиш радост, макар че ти е нужна силна увереност, за да я покажеш. Достатъчно е да се погледнете двете със Силвия.
— Да. Защото се смеем като луди?
— Това е радост в най-чистия й вид, няма защо да се срамуваш от проявите й.
— И как стана така, че всички прекрасни неща между вас… любовта, която ви е носела радост, лекият подход и така нататък отидоха по дяволите?
— Знаеш ли, за пръв път ми се струва, че си малко злобна. — Върнън я погледна учуден и развеселен. — В такъв случай ще ти отговоря със скалата на стойностите. На върха беше тя — Дениз. Бе дори над моята хирургия. А тя държеше най-много на образа си, на кариерата си, на обожателите си. След това бях аз. На последно място.
— А парите? Къде оставяш «Ес Кей»? Зад гърба си ли?
— Сега си още по-злобна, но аз ти прощавам. И ти казвам: не! Дениз е доста досадна, макар че след развода имаше възможност да живее нашироко.
— А сега разбра ли какво иска в действителност? Теб или само да спасиш лицето й?
— Не мога да й дам онова, което иска, нито себе си, нито лицето й отпреди десет години.
— Вярно ли е, че нищо не може да се направи? Че не може да се оперира?
— Не. Възможно е. Предполагам, че с това ще се заеме Бергер. Аз не желая Дениз да се намесва в живота ми, както в личния, така и в професионалния. — Върнън не заяви това грубо, нито с лошо чувство. Усещаше се само умората на човек, който трябва да среже последните нишки на една болезнена връзка, която вярваше, че е приключила.
След малко забеляза блясък в очите на Клаудия. Устните й още бяха свити, но погледът й се проясняваше.
— Ела тук — помоли я Върнън. — Седни до мен.
Тя се приближи, но остана права. Той унило опря глава в корема й и усети топлината на тялото й.