«Нима не си спомня?» Съмнението прободе като игла усърдно прикриваната й уязвимост. На сутринта след онази нощ Стюарт бе заминал на обиколка из крайбрежието. Върна се десет дни по-късно, загорял и щастлив. Ленард вече се бе прибрал. Стюарт никога не намекна за случилото се. Беше я забравил вече. Случилото се бе само една възможност за свободен секс, от която се бе възползвал.
— Какво има? — попита той, без да подозира, че не списанията, а спомените бяха накарали Инге да се смути и развълнува.
Тя мълчеше, не знаеше какво да мисли, нито как да се справи със ситуацията.
— Нищо — измънка тя с пресъхнала уста.
Внезапно се разнесе острият звук на прекъсваща сирена — един дълъг звук, пауза, един къс, още един дълъг, пауза и един къс…
— Това е алармата! — извика Стюарт и затича към вратата. — Алармата за пожар!
Във фоайето не помръдваше нищо, дори портиерът не беше там. След това сирената зави с барабанната честота на непосредствена опасност.
— Горе! Трябва да е горе! — извика Стюарт. — Извикай пожарникарите, не използвай асансьора.
Но Инге тичаше след него. На площадката две медицински сестри се сблъскаха с тях, като викаха:
— В коридора има дим…
— Откъде идва? Накарай пациентите да излязат, накарайте ги да слязат, отдалечете ги от дима…
— Изглежда идва от стаята в средата, онази с терасата — каза една от сестрите.
— Стаята на Дениз!
— Ти слез и кажи на портиера да извика пазачите от лабораторията с големите пожарогасители. Аз отивам да видя.
От долния етаж се появи портиерът с двама души, които носеха ръчни пожарогасители.
— Вървете след мен — нареди им Стюарт. — Внимавайте! Не отваряйте изведнъж вратата, защото ще стане течение и огънят ще се разгори…
Пушекът бе гъст и лют, имаше повече дим, отколкото пламъци. Когато отвориха вратата на стаята, не се виждаше нищо, но пламъците се извиха като змии по найлоновите пердета. Чу се чудовищен пукот и след няколко секунди прозорците се пръснаха от топлината и парчетата се посипаха навсякъде. Пламъците изскочиха навън и превърнаха във факла големия сламен чадър, увиха леките мебели на терасата и зализаха улука.
— Стойте назад, назад! — извика Стюарт.
Дениз бе паднала на сантиметри от вратата на банята и щом я помръднаха, видяха, че по мокета остават кървави следи.
— Ранена ли е? — попита Инге, която се бе върнала и държеше влажна кърпа пред лицето си.
— Вените й са прерязани… — Стюарт я вдигна за ръцете и я измъкна навън. — Извикай дежурния лекар!
— Няма никого. Бергер е в Женева, а брат ти даде свободен ден и на лекаря от нощната смяна.
— Не е възможно!
— Пуснете ме да видя. — От партера бе дотичал запъхтян един фелдшер. Приведе се над ранената. — Раните не изглеждат дълбоки… не е загубила много кръв.
В стаята се опитваха да потушат огъня с пожарогасители. Сред дима и пламъците пожарникарите се давеха и кашляха. Стюарт откри захвърлен насред стаята голям пепелник, навярно пожарът бе предизвикан от забравена запалена цигара.
— Сигурно докато е била в банята, е пламнал халатът й — каза Инге, която го бе последвала.
След това видяха върху шкафа да виси телефонната слушалка. Стюарт я вдигна и чу безразличния сигнал «заето».
Медицинската сестра превързваше китките на Дениз.
— Тя не идва в съзнание. Трябва да уведомим доктор Вайнес.
— Аз отивам — заяви Инге.
— Не. Остани с нея.
Стюарт слезе по стълбите и бе спрян от двама ужасно разтревожени мъже. Говореха, по-скоро крещяха на почти неразбираем американски. Той веднага схвана каква е работата, решително им направи знак с ръце да се успокоят и ги увери:
— Така, всичко е под контрол. Пожарът е потушен, а доктор Вайнес след минута ще бъде тук.
Когато влезе в кабинета на Инге, веднага забеляза, че папката и списанията са изчезнали. Какъв характер! За да ги спаси, тя би се хвърлила в пламъците като саламандър. Но той вече знаеше. Набра номера на дома на Върнън — даваше заето. Нямаше по-дразнещ звук от този. Дали Дениз не бе звъняла на Върнън? В миг си представи трагикомичната сцена — тя, застанала с ножче за бръснене в едната си ръка и слушалката в другата. «Голям идиот съм, бедната жена… може и да умре.»
Опита мобилния телефон, но той бе изключен. Обади се във вила «Палма». Една прислужничка сухо му отвърна: «Мадам не отговаря, вече си легна».
— Върви да потърсиш доктор Вайнес.
— И той си почива.
— Извикай го! Чукай! Чукай, докато се събуди и му кажи, че има спешен случай, бързо!
След минута набра първия номер. Стори му се, че гласът на Върнън идва от друг свят: «Какво става?».