— Става това, че в «Бел Еър» има пожар, а Дениз си преряза вените!
— След това вече не го видях — завърши разказа си Клаудия, която следващия следобед се бе присъединила към Силвия в Монте Карло. — Представи си само — любиш се за пръв път в живота си, и докато се разтапяш и се наслаждаваш след това, пристига някой, блъска по вратата и крещи: «Опасност, опасност!» Видях го как скача от леглото и след три минути чух колата му да потегля.
Бяха се излегнали на два шезлонга до басейна на «Ермитаж» и си шепнеха. Там бе отседнала Силвия, бе гостенка на конгреса, който трябваше да документира със снимки.
— Ако се омъжиш за него, трябва да имаш предвид и ситуации като тази — замислено отбеляза тя.
— Ако се омъжа за него? — Клаудия изненадано се обърна. — Засега само се любихме. А бившата му съпруга си преряза вените и подпали клиниката му. На негово място щях да се страхувам само от думата женитба.
— Мислиш ли, че го е направила нарочно? Искам да кажа… опита за самоубийство, пожара…
— Не знам. Може би е била отчаяна. Искала е да го накара да й обърне внимание. А може да се е опитвала да поговори с него, докато сме се любили. Стюарт ми разказа какво се е случило. Кой знае. Не мога да проумея как този брак, за който е твърдял, че е бил като същински рай, се е провалил. На пръв поглед ми прилича на сапунена опера, но като се замисля, ми се струва интригуващ и ми се ще да напиша нещо.
— Ти нали пишеше? Това е твоят занаят. Напиши!
— Може би след «Прекрасната лейди». Нямам търпение да завърша тази книга.
— Няма да му хареса на твоя лекар — изсмя се Силвия. — Ти ще си още влюбена, но…
— Харесва ми, Силвия — прекъсна я Клаудия. — Харесва ми и искам да правя всичко с него — да се храня, да спя с него, да правя любов, да говоря часове наред, да му разказвам за себе си, да го слушам, да пътуваме и да откриваме заедно света…
— Разбирам, че до Полинезия ще трябва да пътувам сама — отбеляза приятелката й.
— Не, защо? Можем да отидем през ноември. За теб удобно ли е? Тогава тук е есен, но там е пролет.
— Дотогава в живота ти ще се променят много неща — разсеяно изрече Силвия. А аз — иронично отбеляза тя, — ще остана единствената девственица.
— Точно ти! Кога се връщаш в Милано?
Тази вечер свършвам тук и трябва да занеса филмите в Милано. Иначе щях да отида за една седмица в Сен Тропе с Ремо, а после в Камарг. Знаеш ли, той е симпатичен. Не е красив, но не е лош.
— Ами върви. Аз ще занеса филмите в Милано.
— Кога?
— Утре. Точно така. Утре сутринта. Оставям му Дениз с прерязаните вени и цялото състрадание, което може да изпита.
— Защо искаш да си тръгнеш толкова скоро? — Силвия рязко се изправи, седна на шезлонга и се обърна към Клаудия. — Сърдита ли си? Или е обичайната история — срещаш мъж, който ти харесва, и побягваш?
— Не! — решително заяви Клаудия. — Искам този мъж, но не при условията на Дениз — в стрес, а бледото й измъчено лице да измества моето. Не. Тя опита всичко, дори да се самоубие.
— Добре обмислено.
— Възможно е, но никой не може да каже. Аз мога да направя само едно — да се оттегля и да го оставя да избира между чувството си за вина и мен.
— Ще се справиш ли? — Силвия я изгледа смаяно.
— Не искам да се страхувам, Силвия. По-точно — страхът съществува. Саша обаче ме научи на нещо. Каза ми: «Ти си много импулсивна, не си способна да се бориш. За това се иска кураж, ум и търпение». Добре. Ще видим.
— Но ти си различна от нея, вие не си приличате със Саша Колмар!
— Всъщност по нещо си приличаме. Иначе нямаше да я чувствам толкова близка, докато пишех историята й, истинската история на живота й. Толкова е искрена, че чак е жестока. Нито майка ми, нито баща ми са се оставяли да ги опозная като нея.
— Обичаш ли я?
— Не знам. Не може да има равенство между теб и човек, който е твоят учител. Обичта се превръща в нещо като обожание. Но не защото е властна и възрастна. Дължи се на начина, по който възприема действителността и който ме поразява всеки път.
— А Саша настоява ли да си тръгнеш?
— Не. Тя ме уважава, оставя на мен да реша.
Глава 13
_Шринагар, юли 1976_
Базил си почиваше на слънце край дока за лодки. Седеше в креслото, а краката му бяха опрени на дървените резбовани перила. Държеше очите си затворени. Саша го наблюдаваше — беше на петдесет и седем години, но кожата му бе още гладка, потъмняла от слънцето, а косите — все така гъсти. «Би могъл да има всяка жена, която пожелае. И то не защото е богат.»
Той й принадлежеше. За три-четири седмици всяка година. После, след гмуркането, когато преоткриваше живота и любовта с нея, той пак се връщаше към своя живот. Деликатно равновесие, което трябваше да търсят всяка година, защото нищо не бе сигурно. Саша го знаеше. Не се страхуваше, но страдаше от неизпитана дотогава тревога. Бе на прага на третото двадесетилетие от живота си. От мига, когато отново се бяха срещнали, тя и Базил търсеха най-отдалечените кътчета от света — Полинезия, Великденските острови, Чили и Патагония; северните страни от Европа, Индонезия, Япония.