— Докато сме млади — не спираше да повтаря Базил с оптимизъм — трябва да правим изморителни и далечни пътешествия.
Но през две-три години двамата се връщаха в Андрос, за да се посветят на себе си.
Този път прекарваха ваканцията си в пътуване. За пръв път Саша не бе убедена, че това бе правилният избор. Беше уморена. Не от «Ес Кей», нито от властта, самотата и сигурната, но временна любов. Бе изморена, защото не знаеше какво я очаква. Не знаеше какво ще тръгне да търси, нито защо. Може би долавяше нуждата от пътуване, но не във видимия свят. Не във външната промяна на нещата, а в тяхната същност. Едно пътуване, в което Базил, не можеше да я последва. Това не я учудваше. Тя обичаше Базил, защото беше различен.
Той бе истински пътешественик, а не турист, макар че когато пътуваха заедно, я предпазваше от непознати или опасни маршрути. Вече три седмици бяха в Индия, а бяха прекосили само Раджастан. Спираха се в пищни дворци, в царски жилища, превърнати в неудобни хотели, понякога и в селските странноприемници на клубовете, които англичаните бяха построили из полята или в подножието на планините Аравали. Шофьорът им бе и екскурзовод. Предлагаше маршрути и престой в непознати на туристическите групи места: кладенци с вода сред пустинята, джайнистки храмове*1 и дворците на набабите*2, пустини и руини сред обрасли с храсти градини, където можеха да се видят запазените, покрити с фрески стени на zenana*3 или на двора.
[*1 Джайнисти — членове на индуската религиозна секта джайна. — Б.пр.]
[*2 Набаби — название на богаташите в Индия. — Б.пр.]
[*3 Zenana (дзинана) — женско отделение в къщата на индусите. — Б.пр.]
Всичко това бе едно откритие, но се изплъзваше от вниманието на Саша като пясъка от някои пътища, близо до пустинята. В момента си почиваха в Кашмир. Бяха прекосили една голяма и зелена долина, в чийто край бистър поток течеше между покритите с ели склонове. Поклонниците и sadhu*, тръгнали към един почитан храм на Шива, постилаха край потока цветните платна на дрехите си. А сега бяха в Шринагар — ленив и златист град, построен край езерата. Бреговете бяха покрити с къщи — навеси за лодки, където човек имаше усещането, че се полюлява, докато спи.
[* Sadhu — саду (инд.) — свят човек, мъдрец и аскет. — Б.пр.]
А Базил наистина спеше.
Дойде Хаджи — мълчалив местен жител, който прошепна, че shikara* е готова за разходката по езерото. И Хаджи се включваше в откритията. Той бе мюсюлманин, чиито жестове показваха достойнството на човек, който е уверен в себе си и с поклонението си в Мека бе спечелил цяло богатство. Потупа по рамото спящия мъж, за да го събуди, и помогна на Саша да се качи в лодката.
[* Shikara — специална лодка за превоз на пътници. — Б.пр.]
Лодките, които стояха около навесите, се насочиха към тях, за да им продадат цветя, обувки и гердани. Хаджи каза няколко думи на лодкаря и той извика на няколко пъти, за да задържи надалеч множество местни жители, които се бяха пръснали по водата като водни кончета. Саша се намести удобно върху възглавниците, Базил извади от джоба на ризата си малък фотоапарат и лодката се плъзна по килима от водни лилии.
Цареше тишина. Лодкарят знаеше пътя си, а часът на залеза бе далеч. Животът бе задрямал в дълъг следобеден сън, а те плаваха по каналите на кацналите върху водната повърхност села. Може би от прозорците на старите къщи, изградени в турски стил, някое човешко око следеше самотната лодка. В една зеленчукова градина, прорязана от езерото, селянинът спря да запълва плитчините с пръст, като се питаше дали двамата пътници не биха купили един пъпеш, за да утолят жаждата си, плащайки за него десет пъти по-висока цена. Но лодката вече излизаше в откритото езеро. Смътно се виждаше далечен бряг, където сред градините и гористите склонове на планината се бе сгушил един разкошен дворец. Саша гледаше зелената вода. Беше чиста, но не и прозрачна. Лодкарят бавно потапяше веслата, вдигаше ги и оставяше плоският кил да се възползва от инерцията на движението, а водните капки се стичаха от лопатите и блестяха на светлината.
— Приличат на диаманти — каза Саша.
— Кои?
— Капките. А на дъното сигурно е тъмно като блато.
Базил седеше до нея, не виждаше лицето й, но разгадаваше значението на думите й.