— Това е огромно водно огледало, колкото по-навътре влизаш, толкова повече се разширява.
— Неподвижно е като в сънищата.
Той се премести на отсрещната седалка, за да вижда лицето й.
— Искаш ли да се връщаме?
— Не. Защо? Иска ми се да отидем в каналите между къщите и градините, където има живот. Да видим хората. Тук се чувствам прекалено несигурна.
— Несигурна?
— Сякаш съм в очакване на нещо, което не знам и не познавам.
— Водата! Това е ефектът на водата. Винаги я усещаш като опасност.
— Не искам да умра, докато пътешестваме — пошегува се тя. — Помисли си колко ще ни одумват в нашия свят.
— Мислиш ли? Само за два-три дни. — Базил внимателно я оглеждаше, следеше всяко потрепване на миглите й. — Ще заминем за Ладак, под краката си ще усетиш твърда земя и веднага ще се почувстваш по-добре.
— Ще видим.
Военният път, дълъг четиристотин километра, свързваше Кашмир с платото на Лех. Само от година бе разрешено на цивилни лица да пътуват по него. Не се виждаше нищо необичайно, освен военни превозни средства, които понякога блокираха теснините. Саша и Базил пътуваха с английски джип, изостанал от войната. Шофьорът умело го управляваше по завоите, над които бяха надвиснали скали, оцветени в охра. Кола стриваше на прах разпръснатите камъни. Водачът им бе натъпкал хранителни продукти и питейна вода на задната седалка. Прах полепваше по очилата. Напредваха бавно нагоре, достигаха всеки бастион. Прекосиха ивица земя, покрита със сняг, а после отново се спуснаха към малките котловини.
На Саша й се струваше, че върви пеша по този величествен лабиринт, който се изкачваше и се спускаше до безкрай в сияйна, но тревожна самота. Имаше чувството, че грубият джип прониква насила в един свят, който не иска да бъде открит.
Това бе най-мълчаливият им преход. Двамата с Базил се издигаха към синьото небе и слизаха в дълбините на забравени спомени и неизпълними планове. Деликатното равновесие между ваканцията и живота се колебаеше на всеки завой.
Първата нощ прекараха в една ледена стая в единствения хотел в Каргли. Притиснала се до топлото тяло на Базил, Саша се унесе, заслушана в ледения вой на вятъра. Към обяд на следващия ден стигнаха върха на превала Фатула, чийто въздух бе сух и променлив.
В златистите гънки на котловината се появи мираж, който не изчезваше — манастирът на Ламаджуро.
— Това е най-старият манастир в Ладак — обясни водачът. — От хиляда години тук живее Ламата на червените барети, а преди това тук са били монасите от религията Бон, най-древната религия из нашите планини.
И наистина, ниската масивна сграда, приличаща на твърдина, с цвят, който се сливаше с този на скалите, бе построена така, че да издържи цели хилядолетия. Като планините, в които се бе враснала.
Когато се приближиха и влязоха, установиха, че конструкцията включва различни здания. Монасите приличаха на изваяни статуи в тежките си роби от червена вълна, с бръснати глави, тъмни лица и монголоидни очи. Вървяха напред-назад, сякаш посетителите бяха невидими. Един от тях ги придружи до библиотеката, претрупана с ръкописи, притиснати между дървени плочки, обвити с плътна коприна. След това им показа колосална картина с единадесет глави и хиляда ръце. Мълчаливо посочи различни мандала* на стените с техните непонятни лабиринти. Показа им едно от колелата на молитвата.
[* Мандала (санскр.) — кръг, рисунка с изображението на концентрични геометрични форми и образи, символизираща Вселената, всеобхватността на индуизма и будизма. — Б.пр.]
Докато водачът им превеждаше оскъдните данни, предоставени им от монаха в печатницата с дървени матрици, Саша се отдалечи по коридора, привлечена от възможността да погледне във вътрешния двор. Пристъпваше едва-едва, сякаш се движеше в границите на друго измерение.
— Монасите са също лекари и астролози — беше казал водачът. — Хората от долините нямат към кого другиго да се обърнат. Така е от векове.
Саша вървеше спокойно и поглеждаше през отворените врати на килиите. Видя нарове с прашни покривки и стари възглавници, алуминиеви баки, а в един ъгъл — старо радио — слаб глас от света. Срещна висок и млад монах, който я огледа, но нищо не каза. Обнадеждена, тя продължи до края на коридора, където имаше помещение, в което бяха поставени други древни колела за молитва.
Пред нея бе последната килия, от която се разнасяше нежният аромат на тамян. Саша надникна в сенчестата стая. Видя няколко квадратни метра гол камък, рогозка от преплетено въже и празнота.
Същинска празнота. Като замайване. Въздухът вътре бе лек, без следа от прах — като в пещера, която няма връзка с външния свят. Светлината се процеждаше през един отвор, а един лъч пронизваше тъмнината.