Без да съзнава какво прави, Саша коленичи върху каменното стъпало на прага, приведе се напред и го видя. Потръпна. Той седеше в дъното на килията. Свитото му тяло приличаше на пирамида от гънки и завършваше с плешив и кръгъл череп. Очите му бяха затворени. Брадата му бе като черна ивица. Приличаше на статуя. Тя понечи да си тръгне, но Лама повдигна клепачи, погледна я и й направи знак да се изправи.
Тя не откъсваше очи от него. Гледаха се известно време, но колко — бе невъзможно да се определи. Накрая Саша чу неизречен, но настойчив въпрос: «Какво искаш?».
Без да се стряска и без да говори, отвърна с мисълта си: «Какво ме очаква?».
Лама не отговори, но в ума й блесна неумолима заповед: «Търси!».
След това ръката му се вдигна и Саша видя как разперените му пръсти начертаха спирала, свиха се и се протегнаха към нея. В отговор тя също протегна ръка с отворена длан, а той я покри със своята. Когато я отдръпна, в ръката на Саша имаше раковина.
Тя сви длан, приближи я до гърдите си и отново я отвори. Раковината бе голяма колкото орех, съвършена със своите спирали, хладна и мокра, сякаш току-що извадена от морето. Тогава Саша се изплаши.
Остана без дъх, а един свещен страх, неизпитан никога преди това, проникваше в нея и я объркваше. Когато се съвзе, отвори широко очи, защото не бе сигурна, че отново ще види монаха. Но той бе там. Отново бе притворил очи. «Сънувах» — каза си тя. Обаче той бе там, неподвижен и ням. И раковината беше там, в дланта й, още хладна и мокра.
А наоколо имаше само пустиня и планини. «Дори ме попита: «Какво искаш?»… Може пък аз да съм си го помислила. Каза ми: «Търси!». Това бе заповед, а не моя мисъл.»
Внезапно чу гласове и стъпки, сигурно я търсеха. Сведе глава и прошепна: «Благодаря», но не чу гласа си. Може би шумът на живота бе нещо чуждо за тази килия.
Саша с усилие се изправи от каменното стъпало и изведнъж й стана толкова горещо, че се наложи да се облегне на стената. Базил и водачът я бяха видели и се приближаваха.
— Търсехме те… Какво ти е?
В отговор тя само поклати глава и скри раковината в джоба на сакото си.
— Трябва да съм се загубила… отдавна ли ме търсите?
Направи няколко крачки, облегната на Базил, и видя, че водачът, застанал пред килията на монаха, се покланя с уважение.
— Кой е вътре? — попита изненадано.
— Това е килията на мъдрия Лама — водачът сложи показалец пред устните си. — Преди много години той пое обет за мълчание. Другите Лама казват, че това е прераждането на един велик учител.
— Никога ли не излиза от килията? — смутено попита Базил.
— Той не е в тялото му. Той вече е на небето.
Обърнаха се и водачът им посочи стълбите, по които се слизаше на двора.
— Видях го — каза по-късно Саша на Базил. Джипът се спускаше по стръмния склон към дъното на долината Индо. От двете им страни пустинните скали меняха цветовете си, а в далечината, където слънцето ги огряваше, бяха червени.
— Кого видя?
— Онзи Лама. Почти влязох в килията му. Дори говори с мен.
— Говори с теб? И на какъв език?
Докато отговаряше, тя разбра, че твърди нещо, което Базил няма да повярва:
— Говори в ума ми.
— Слънцето ти е дошло в повече — поклати глава Базил и я погледна с разбиране. — Трябва да се признае, че мястото е много впечатляващо.
Не попита: «Какво ти каза?». А и тя не би могла да отговори. Заповедта «Търси!» беше чужда за изразността на Базил, може би дори неразбираема. Самата тя се нуждаеше от време, за да я проумее. Пъхна ръка в джоба си, опипваше раковината, появила се от нищото.
Същата вечер обикаляха из селото Калсе. Саша се забави на пазара до сергиите с билки и подправки. Базил купи една кошница току-що откъснати от околните овощни градини кайсии. След това отидоха в един палатков лагер. Това бе единственото място, където можеха да спят.
— Няма нищо по-добро — каза водачът им. — Съжалявам, но само от две години допускат пътешественици да идват в Ладак.
Там вече имаше група французи, които бяха струпали саковете си сред тревата и миеха лицата и ръцете си със студената речна вода. Направиха място на Саша и Базил на масата под навеса. Леща и ориз. Базил поднесе консерви и кайсии. Водачът на групата измъкна от раницата си бутилка коняк, която си подаваха. Свечеряваше се и беше много студено.
Саша гледаше момчетата и си припомни времето, когато самата тя бе на петнадесет-шестнадесет години. Тогава оправяше леглата в големия хотел в Нюпорт и през ум не й минаваше, че би могла да се смее така или да пътува толкова надалеч. «Търси!» Какво още трябваше да търси по света!