Французите пееха. Базил също запя. Може би така се държеше и със синовете си. По-късно той се вмъкна в спалния чувал до нейния и заспа. Похъркваше. Той можеше да се храни и да спи навсякъде. Този изключително богат човек си бе останал момчето от Андрос.
Студената нощ бе притихнала. Чуваше се само шумоленето на листата и веселото подсвиркване на нощните птици. Саша се измъкна от палатката. Огледа се. Като че ли видя за пръв път лагера.
Намери един камък, седна и се замисли. Извади от джоба си раковината и отново си представи килията с каменния под, Лама, потънал в гънките на тъмната си дреха, неустоимия му поглед и движението на ръката му с танцуващи пръсти.
Базил би казал, че е илюзия. Но не бе видял как се появи тази морска раковина, все още мокра. Тази раковина бе истинска. Истински бе и гласът, който говореше направо в мислите й, като й отправяше ясно и точно послание. «Какво търсиш? Власт ли? Вече я имаш. Любов ли? Вече я притежаваш. Покой ли? Никога нямаше да го намериш, ако не можеше понякога да спреш и да се облегнеш на мъжа до теб.»
«Ще бъдем ли заедно?»
«Били сте заедно, преди да се разделите. После отново сте се събрали.»
«Докога?»
«Завинаги. От единия в следващия живот.»
Саша никога не бе мислила за прераждането. Никога. А когато чуеше да се говори на тази тема, възразяваше, че и един живот е рискована загадка, за да желае други. Но откъде се появяваха в такъв случай предчувствията, фантазиите? Те се издигаха от мрака, за да й донесат светлина и отново изчезваха в тъмнината.
— И така, какво ти каза този Лама — телепат? — обади се Базил зад гърба й.
Саша се обърна.
— Дори и да спя, усещам, когато излизаш — често й казваше, когато я изненадваше.
Тя му се усмихна.
— Какво ми каза ли? Само една дума: «Търси!». Може би трябва да търся нещо в себе си.
Базил не попита нищо повече. Остана при нея няколко минути. След това я наметна с една завивка, която бе намерил в палатката и я остави сама. Тя бе като статуя, огряна от луната?
Никой не знаеше за бялата раковина. Когато пристигнаха в Лех — единствения град в Ладак, Саша и водачът им отидоха при един индус, който продаваше старинни бижута. Тя си купи огърлица от речни перли и сребърна кутия, чийто капак бе украсен с тюркоази. Кутията стана хранилище за раковината, появила се от нищото, създадена от жеста на една ръка.
Преди да започне да диктува спомените си, Саша не довери никому това загадъчно преживяване. Не се боеше, че няма да й повярват. Бе чела и вече бе убедена, че макар и рядко, подобни явления се срещат. За нея раковината бе знамение, тя въплъщаваше едно послание, което понякога добиваше различни значения. Страхуваше се, че ако спомене за нея, тя ще се превърне в обикновен любопитен факт.
Често мислеше за раковината. Тя бе като компас. Саша я държеше в касата си. Понякога я изваждаше и я слагаше в дланта си, за да се съсредоточи по-добре в мислите си. Самото й присъствие доказваше, че реалният свят няма граници. Това й придаваше сила, различна от агресивността, която я бе извела на върха.
Не си спомняше добре за остатъка от пътуването, с изключение на дните, прекарани в палатковия лагер. Той бе разположен на няколко километра от града, в широка долина, осеяна с овощни дървета и двадесетина бели палатки. В тях имаше само по една широка спалня. Рано сутрин прислужниците им поднасяха чай в съответствие с английската традиция. В другите палатки отсядаха от време на време туристически групи, които искаха за няколко дни да открият всички манастири.
Базил и Саша обаче посетиха само манастира Хемис по случай някакъв празник. В спомените им остана една поредица от литургии, рисунки и позлатени статуи, върху които остаряваха дълги копринени шалове, от жени с изрисувани лица и празнични костюми, слезли от платата на Хималаите.
През другите дни Базил ходеше с водача да оглежда околните равнини, а Саша стоеше в лагера. Тя се взираше в побелелите от сняг върхове. Върхове, които се извисяваха на шест-седем хиляди метра. Приличаха на непоклатими вечни пазители и й напомняха, че е смъртна.
След като пренесе последните думи от лентата, съдържаща разказа за пътуването в Азия, Клаудия изключи компютъра и остана неподвижна и унесена. Дори не усещаше, че майка й и Магда я наблюдават. Саша отново я бе изненадала.
От няколко дни работеше в редакцията на «Смарт» и използваше компютъра. Алма вече се бе обадила на Лудовико и го бе помолила да донесе в Милано «Буз», който Клаудия бе оставила в дома му.
— Не мога. Елена не се чувства добре, вече е в седмия месец и гинекологът й нареди да си почива. Ами ако детето подрани?