— Тук също имаш дъщеря. Искам да поговорим за нея, но не по телефона.
За Алма Ленци винаги бе трудно да разбере Клаудия, може би защото трудно общуваше с хората. И въпросите, и тонът й винаги бяха неподходящи.
— Значи си към края на проклетата книга? — попита тя.
— Почти — отвърна дъщеря й. — Остава ми да обработя още само една касета. А последната част ще представлява репортаж. Така ми каза Саша.
— Репортаж? Откъде?
— Кой знае. Тя е твърде загадъчна. — Взе слушалките. — А сега искам да изслушам последната част.
— Има ли поне забавни или пикантни истории, или някакви клюки във вашата книга? — полюбопитства Алма, недоволна от сдържаността на дъщеря си.
— Има много повече.
Разказът на Саша ставаше по-проникновен, по-интимен, по-динамичен и с по-малко подробности. Приличаше на трилър, чиято загадка бързо се разплиташе в неочаквания финал.
— Значи не искаш да ми разкажеш някоя от последните новини, някое неофициално сведение? Нямаш ли желание да направиш предварително представяне на книгата в «Смарт»? Аз мога да напиша рецензия.
Но Клаудия бе включила касетофона и не чуваше нищо, освен дълбокия бавен глас на Саша, която говореше на себе си и на нея.
През септември същата година — 1976, умря Едуина — майката на Върнън и Стюарт. Изпитах ужасна болка. Обичах снаха си много повече, отколкото съм обичала сина си. От две години беше болна и състоянието й непрекъснато се влошаваше. Не можахме да се видим, да проведем един последен разговор, за да си кажем колко е тъжно, че се разделяме. Ленард я бе поверил на грижите на две медицински сестри, но всъщност бе в ръцете на онази недостойна жена — Инге. Тя издигна стена около нея. Под претекст, че колкото по-рядко е в съзнание, толкова по-малко страда, съумяваше да държи далеч от нея дори и синовете й.
Още тогава заподозрях, че Инге е ускорила края на Едуина със смъртоносни приспивателни. Какво можех да направя? Ленард бе омаян от красивата и млада медицинска сестра — виенчанка и присъствието на съпругата, която не се решаваше да умре, бе кошмар и за двамата. Синът ми никога не е бил в състояние да понася болка и това го превърна в груб и повърхностен човек. Колкото до Инге, всеки загубен ден намаляваше влиянието й над него. Инге я уби! Винаги съм била сигурна в това. А фактът, че Едуина бе на смъртно легло, прави вината й още по-голяма.
За съжаление тогава не успях да отправя обвинение срещу Инге. Нямаше доказателства за престъплението. Няколко седмици след погребението Ленард побърза да се ожени за бившата медицинска сестра. Аз си дадох сметка, че трябва да закрилям внуците и наследниците си, останали под властта на безхарактерния си баща и на една мащеха авантюристка. Върнън бе почти на осемнадесет години, а Стюарт — само на тринадесет. И тогава онова «Търси!», което ми заповядва всеки път, когато трябва да вземам трудни решения, ми даде силата на лъвица. Трябваше да открия истината и да закрилям синовете на Едуина.
Пред първата ми цел имаше непреодолими пречки, но не беше по-лесно да взема решение и за бъдещето на момчетата. Трябваше да водя жестока битка на два фронта — с Ленард, както и с тях самите. Те бяха млади, объркани от загубата на майка си. Върнън е по-чувствителен и той много дълго страда за нея. Ленард и Инге се опитваха да спечелят момчетата с ласкателство — с една дълга ваканция на Хавайските острови. Там синът ми ходеше на един от своите турнири по голф. Аз пък исках да са близо до мен, в къщата ми в Ню Йорк, където си обещавах да им осигуря нормален семеен живот. Както винаги парите решиха въпроса. Ленард нямаше достатъчно. Инге ме обвини, че съм купила внуците си, а аз я предизвиках, като й заявих, че аз ще се грижа за наследниците си.
Онова лято се отказах дори и от пътуването с Базил, за да бъда близо до момчетата. Заедно дойдохме във вила «Палма». Те вече я познаваха, защото тук бяха прекарали няколко месеца с майка си. Базил отседна в Монте Карло, в хотел «Ермитаж». Често идваше да ги взима. Излизаха с лодка и плуваха. Покани ги и у дома си във Флорида, за да се запознаят със синовете му. Беше грубоват и авторитетен като баща, на когото можеш да се довериш.
Това бе лятото, което отговори по изненадващ начин на моя императив «Търси!». «Бел Еър» беше вече европейското седалище на «Ес Кей», а аз уредих да се построи и изследователска лаборатория. Накрая ремонтирах вила «Палма», но не промених нищо в моята стая, която преди бе стаята на Едуина и бе обзаведена в английски стил, който тя харесваше. Но преди всичко опознах внуците си. От тях разбрах, развеселена и притеснена, че първият иска да стане музикант, а вторият — билкар. Обичаше растенията, но наред с това бе решил веднага да спечели един милион долара. «Има нещо добро в хобитата ви — признах, — но кажете ми какво място мога да ви дам в «Ес Кей»? Ти, Върнън, можеш да свириш на благотворителни концерти, а ти, Стюарт…»