«Ще намеря билки, от които на плешивите ще пораснат коси и ще спечеля един милион долара» — прекъсна ме той.
«Хващайте се на работа тогава.»
В края на тази забележителна ваканция Върнън призна с известно колебание, че няма таланта на майка си и съжалява за «Ес Кей». Искаше да стане хирург. Стюарт пък отказа да отиде в колежа, в който бе учил баща му, и тогава доктор Алфред Танц — моят невероятен химик, ми предложи друг колеж с научна насоченост. В него щяха да помогнат на момчето да открие възможностите си.
Резултатът бе очевиден — никой от внуците ми не е бил принуждаван със сила, макар че и двамата твърдят, че съм ги напътствала. Върнън намери пътя си и след като се дипломира блестящо, специализира в Пасадена и в Женева. Колкото до Стюарт, все още се питам как Алфред разбра, че проявява най-голям интерес към числата.
«Предполагам — каза ми Алфред, — че за него те са единственото сигурно нещо на този свят. Числата са за Стю същността на всичко — от химическите до финансовите формули.»
След завършването на колежа Стюарт дойде тук и Алфред веднага го взе под крилото си. Той стана последният му последовател, преди болестта да порази паметта му. Направи го навреме, предаде му своя опит, своята увереност и усета си за приключение в изследването. И така, след няколко години Стюарт застана начело на лабораторията. Тя е сърцето на «Ес Кей».
Ти имаше право, Клаудия, когато ми каза, че Стюарт прилича на мен. Винаги свиваше рамене, когато баща му казваше, че Върнън е моят любимец. Мисля обаче, че е размишлявал върху това и е стигнал до заключения, които още не знам. Може би с нещо съм го накарала да страда. Вероятно често показвах колко съм горда с успехите на Върнън. А може би също така се гневях на толерантността на Стюарт, на симпатията, която изпитваше към Инге, и на натиска, на който ме подложиха с баща си, за да намеря някаква работа и за нея във фирмата.
Съжалих, защото Инге веднага намери мястото си. Зае се с връзките с печата, като че ли вече тя водеше играта. Представяше се като новата Прекрасна дама — моя наследничка, и то толкова умело, че често се изплъзваше от контрола ми. Всъщност не разполагаше с власт в «Ес Кей», но се държеше така, сякаш имаше. И все още се опитва. Каква грешка! Каква грешка направих! Неприятелите си трябва да удушаваш още в люлката. Омразата към нея ме заслепи дотам, че не признавах и Беате за моя внучка.
След Едуина жените, влезли в къщата на Вайнес, бяха алчни и донесоха само предателство и болка. Не само Инге, а и Дениз. По времето на развода й с Върнън тя притежаваше три милиона франка, но все се оплакваше със същото безочие, с което излагаше на показ пред пресата връзката си с един испански актьор. Когато Върнън се ядосваше, тя заявяваше, че прави реклама на филма и в цялата история няма нищо вярно. Той бе наранен, унизен, макар че се опитваше да й вярва. После се появи един млад американски режисьор, който й обеща роля във филма си. Един филм, който никога не видя бял свят. И накрая беше един водещ на предаване — един от онези мъже в телевизията, които те канят да участваш в тяхното шоу, предлагат ти реклама в замяна на секс. И аз някога познавах един такъв и знам какви са договорите. Когато чашата преля, но прекалено късно все пак, внукът ми й предложи тази огромна сума за незабавен, но дискретен развод, далеч от рекламата и глъчката. И това беше голяма грешка, защото Дениз Корто продължи да говори за Върнън като за свой съпруг.
Радвах се, че поне нямат деца. И то не защото Върнън не искаше, а защото Дениз не можеше да рискува да загуби съвършената си фигура. С това също го измами. Често, когато видя Върнън и Беате заедно, виждам изписано на лицето му съжаление — можеше да има дъщеря на нейната възраст. Но в своя егоизъм Дениз, без да иска, бе направила правилния избор. Каква майка би излязла от жена като нея?
Но да приключвам с осемдесетте години. Те толкова си приличаха. «Ес Кей» вече беше една от световноизвестните козметични фирми. Но се налагаше да се развива. Стиловете и новостите бяха унищожавани от алчността на консуматорите и за да се задържиш на пазара, не ти оставаше време да живееш.
Това бяха години на труд, и само на труд — административни съвети, пътувания за представяне, ежедневни съвещания с най-близките сътрудници, тревога да не изпусна от ръцете си управлението на фирмата, в която работеха хиляди. За да поддържам самочувствието си, вече не ми бе достатъчно да отида за няколко дни в къщата си в Париж или да дойда тук — във вила «Палма», нито ваканцията с Базил, която бе намалена само на един месец.